Upon the sea!

-Интересно-отбеляза Елеазар замислено-наистина интересно...но още по-интересно е...какво прави морска нимфа на кораб с цялата тази пасмина? Каква е твоята история? От къде идваш? Близо до нашите земи има море, което е обитавано от твои братя и сестри. Скючили сме договор с тях преди много лета, те да бранят нашите земи по море, в замяна ние ги учим на мъдростта на земните векове. Не ми изглеждаш позната, а аз прекарвам доста време в тяхната компания.
Бяха стигнали до кораба. Елфите от екипажа му помагаха на другите да пренесат багажите си. Корабът беше изящен. Отвън изглеждаше сравнително малък и непригоден за много хора и дълги пътувания, но отвътре тази илюзия напълно се опровергаваше. Палубата беше двойно по-голяма от тази на кораба на Джак. Дори и с тези си размери кораба беше добре балансиран и лек. Дървото, от което беше направен се отличава със светъл цвят, бледо сив и несравнима якост, но все пак беше лесно за обработка. Екипажът на Елеазар се състоеше от 10 елфа. 4ма бяха останали с него на "Зора", останалите се бяха преместили на товарния кораб. За разлика от Ази, облеклото им се състоеше от бледосиво наметало, близко до цвета на кораба, тъмносива елфическа ризница, панталони и ботуши. Косите им бяха също толкова дълги, но прибрани на плитки. Ази носеше бледосиня връхна дреха, дълга до глезените. Извезана със сребристи орнаменти по ръкавите и яката. Сребриста ризница и тъмносиви панталони и ботуши. Косата му се спускаше до кръста, леко захваната към края си на символична опашчица.

След като суматохата от „голямото преместване” приключи, Аманда се мъчеше да осъзнае какво всъщност се случваше.В плановете й не влизаше местенето, но това да е на едно място с банда руси пръчки с изострени уши не влизаше дори и в най-смелите й представи.
Добре, беше се превъплътила в ролята си на обикновен моряк и до момента никой не подозираше за тайните й способности и тайната й личност, но тук беше твърде опасно за нея.Прекалено много магически същества и тези елфи…. Боже колко грозни и смешни можеха да бъдат те, но в същото време имаше доста голяма доза перфекционизъм и още по-голяма егоцентризъм в тях. Това я плашеше, ужасно много я плашеше. Осъзнаваше, че нямаше много дълго да се подвизава незабелязано, скоро някой щеше да я разкрие.Бе въпрос на време.
-Къде е той? – помисли си тя, вече определено раздразнено.Той й бе създал твърде много проблеми, много повече от предвиденото, а тя мразеше да не може да предвижда нещата. – Трябва да измисля нещо за да се добера до него.Ако не друго, му дължа един хубав пердах.После изчезвам. – каза си тя на ум. Сега задачата й бе да измисли начин да се настани в неговата каюта или да се сприятели с него. Вярно, маската й скоро щеше да падне, но все пак поназнайваше някои дребни магии за защита, които щяха да й осигурят нужното време.

- Чесно казано и аз не знам какво правя тук. От векове обитавам сама своята моркса шир и общувам само с морските създания. Но това не може да задоволи интереса ми към света. Винаги съм се чудила какво са хората, защо ловят риба, всички ли са толкова безпомощни веднъж попаднали на моя територия.... Не успях да се сдържа и се качих на кораба след като спасих от сигурна смърт Бром, мъжът, който носеше полудемонът на ръце. С удоволствие бих останала на вашия кораб само и само да науча повече. Интересно ми е споразумението, което сте сключили със себеподобните ми. Много рядко съм общувала с тях, защото в този район съм само аз, а и никой друг не иска да преминава оттук. Ще съм ти признателна ако ми поясниш каква е тази мъдрост на земните векове.... - DC искаш да продължи, но онемя - беше забелязала кораба, по-скоро Кораба! Толкова финна изработка и в същото време, толкова здрава....Никога не се бе възхищавала на плавателните съдове на хората, но те бяха груба изработка - мрачна и недоизпипана, а това на което се намираше в момента пасваше иделано на елфите. Корабът и екипажът се допълваха по странно привлекателен начин.

- Морските създания рядко навлизат навътре в земите човешки. Това ги лишава от много и различни неща. Била ли си някога в библиотека, в която има купища свитъци и книги още от времето, когато са започнали да се преписват и разпространяват? Присъствала ли си на тежко сражение, наблюдавайки как земята се напоява с кръв, която дори залята от вода не се измива? Знаеш ли какво е растението, което току що стъпка с нозете си? Знаеш ли как може да ти помогне, ако изпаднеш в беда, а наоколо няма вода, от която да почерпиш сили? Замисляла ли си се защо рибарите плетат своите мрежи и ловят риба? Мъдростта на времето, мъдростта на вековете е всичко, онова за което някога си се питала, ще се запиташ или пък никога не би се замислила. Ние също не знаем много от отговорите, но предлагаме всичкото си знание на морския народ, някои от тях са се опитвали да жвеят с нас, да разберат наистина какво е. Във вените на моя род тече кръвта на твоите предци. Но щастлив живот на сушата за едно такова създание е трудно постижим, почти невъзможен, също както един човек не би могъл да живее във вода. Твоето любопитство, макар и интригуващо, е доста наивно и може да ти навлече неприятности. Водата е извор на живот за всички, но за вас тя е свято пространство, прекалено хармонично. Дори в морските бури има хармония и баланс, която не присъства в нито едно човешко същество...
Ази замълча, замисли се в думите си. Странна тъга го обзе изведнъж. Спомни си за битките, на които беше присъствал, любимите, които беше изгубил, знанието, което бе събрал. Всичко това никога нямаше да бъде напълно разбрано от нито една друга раса. Но той беше длъжен да опита. Винаги, когато можеше разказваше човешката история, такава каквато я помнеше неговия народ, на смъртните, които рядко се учеха от грешките си, а още по-рядко помнеха грешките на дедите си. Учеше ги да живеят в хармония със себе си и заобикалящия ги свят, а вместо това виждаше как постоянно нахлуваха нови и нови народи, които колеха жени с деца, навлизаха в елфически територии и унищожаваха свещенни земи. Това го натъжаваше и гневеше на моменти.
Погледна нимфата и спря поглед право в очите й. Нямаше нищо по-красиво от дълбините на морето, които сякаш се отразяваха в очите й.

DC не знаеше какво да каже. Досега не се бе замисляла по върпосите които зададе елфът... Беше продължавала да общува с хората от чисто любопиство, някакъв вътрешен инстинкт, но не си бе задавала въпроси в действителност. Дори не можеше да си отговори на простия въпрос - какво е щастие. Беше ли напълно щастлива в морето? Сама плуваща сред дълбините.... Дали не бягаше от тази самота сред човеците, търсеща поне капчица от това истинско щастие...
- Защо спря да говориш? - попита нимфата. Тя също погледна Елезар в очите, прекрасни макар и различни те я гледаха и в тях се четеше проста тъга. На слънцето отблясъците в елфическите очи придобиваха свой собствен живот и омайваха всеки дръзнал да ги погледне.

- Защото няма полза от думите, а няма как да ти покажа света какъвто е бил в миналото, е в настояще и ще бъде, с двете си длани, за да разбереш какво печелиш и какво губиш...
Елеазар изпитваше необяснимо желание да я докосне...косата й, да подържи ръцете й...
-Принце, мисля че сме готови да отплаваме! - чу се глас от съседния кораб от заместник капитана на "Зора", който се бе прехвърлил там.
Един от елфите усърдно ръкомахаше и обясняваше нещо на Джак, другия се беше провесил през борда и нагласяше въжетата на котвата.
Онзи, който спореше с капитана се провикна към Елеазар:
-Ази, Джак твърди, че няма да оцелее без ром 2 дни! На този кораб нямаме никакъв алкохол!
Беше братовчед на Елеазар. Двамата нямаха нищо общо визуално. Карес беше висок колкото Ази, но косата му беше тъмно кестенява, очите черни, формата на лицето много по-груба. Липсваше му изяществото, което притежаваше Елеазар. Това беше обяснимо, майка му беше човек. Ази я помнеше. Макар да беше прелестна, носеше в себе си грубите човешки черти, които лесно се предаваха в смесени връзки.
-Той има ром в багажа си!-провикна се Елеазар на свой ред.
-Твърди, че не е достатъчен-отговорът от съседния кораб.
-Ще се задоволи с това, което има! Задайте курс към Източните морета. Отиваме вкъщи!

Бром се бе излегнал на слънце и се наслаждаваше на поредната бутилка ром. Беше постъпил изключително ''интелигнтно'' като реши да замени всичко ''припечелено'' за ром.
Малката му нирвана за нещастие бе прекъсната от един елф-моряк: '' Ти нямаш ли си каюта?''
Бром отвори едното си око и го погледна ''кофти'' : ''Спя на палубата- ако вали при магът!''
Елфът се ухили и му рече: ''Вече не заповеди на капитана- ''тъмния'' ще бъде изолиран от останалите и НИКОЙ няма да спи на палубата му. Хайде ставай- ще те настаня в друга каюта!''
Не бе много умно да вадиш гръкляна на член от екипажа но точно сега на Бром му идеше да го направи... от друга страна му се живееше а с капитана не бе редно да се ебава- с Джак можеше да се збие или дори да преговаря, но с елфът...
- Добре, да видим коя дупка сте ми предписали- каза надигайки се.

Най-сетне, точно това и чакаше.В момента, в който видя, че елфа го води за да го настани се втурна след тях (почти незабелязано). Двамата се бяха запътили към една от отдалечените каюти, пред която стоеше друг елф, който очевидно чакаше да бъде настанен. Аманда трябваше да мисли бързо. Изпревари Бром и придружителя му и отиде при елфа чакащ пред вратата на каютата.
-Хей, защо стоиш тук? – попита уж непринудено тя или по-скоро той…
-Чакам да бъда настанен, тази каюта изглежда приятна. – отвърна елфът. – Аз съм отскоро на този кораб и като нов ако искам нещо трябва да се боря за него.
-Как така да се бориш за него? Като си се изтипосал тука като бастун пред вратата!?
-Ами да, иначе кой знае къде ще ме сложат. – отвърна сърдито.
-Приятна била каютата..Както и да е, какво значение има, не чу ли, че има събрание на другия край? Изглежда този ваш принц има нещо важно да казва, по-добре върви.Спокойно, всички са там! Няма кой да ти вземе каютата!
-Съобщение ли?- отвърна стреснато. Не искаше да оставя безценната каюта, но не можеше да не присъства.
- О, благодаря, че ми каза! – отвърна отново, съвсем добронамерено, сякаш не го бе грижа за това, че ще напусне поста си, а той направо умираше от яд. -Новите не трябва да изпускат съобщенията, ако искам да стана добър моряк, трябва да правя всичко както трябва.
- Охх.. кога ще се разкара тая досада? – мислеше си тя на ум и щом елфа тръгна, тя зае мястото му. Застана пред вратата и зачака мишената си.

Елеазар беше останал сам. Нимфата плуваше някъде около тях, а той се прибра в каютата си. Чувстваше се ужасно нелепо измежду толкова много хора. А елфите на неговия кораб бяха едва четирима. И те като него страняха от тези хора. Вече вече пладне. Движеха се доста бързо, късно вечерта или в малките часове на другия ден трябваше да са стигнали островите на полуелфите.
На вратата се почука. Влезе един младичък елф, който Ази насила беше взел в екипажа си, защото бил син на брата на чичото...и така до 9то коляно.
-Какво има? - попита сухо Елеазар.
-Казаха ми, че ще има събрание, но всички са се разпръснали?
-Така ли? Всичките четирима ли? Кой ти каза, че ще има събрание? - попита леко ядосан Ази, усещайки какъв ще е отговора му.
-Един моряк, който искаше да ми вземе каютата.
-Предполагам, че е успял в начинанието си?
-Да, сър. Не исках да пристъпя ваша заповед, особено когато сме толкова малко на кораба, а покрай нас има толкова много странни хора-отговори простоватично елфчето.
-Бъди на щрек с тях. А сега изчезвай.
Елеазар затвори вратата след елфа. Извади перо, мастило и малко листче, написа бързо нещо. Зави листчето на руло, завърза го с малко златисто конче, излезе, заключи стаята си и с бързи крачки се появи на палубата. Изсвири с уста странна мелодийка и след броени секунди на рамото му се приземи сокол. Върза за крака му листчето и го прати на съседния кораб.
Карес и Джак видяха сокола, който се приземи върху главата на човешкия капитан.
-Проклети птици!-изръмжа той.
-Тихо, следващия път може да ти изкълве очите-каза Карес доволно.
Отвърза листчето, почна да чете и се усмихна:
-За теб е, Джак.
-На елфически е, как очаква да го прочета?
-Пише "Скъпи ми Карес, знам че Джак не чете нашия език, затова реших да го дразня като пиша на него. Всъщност бележката е за него. Предупреди го, че ако някой от екипажа му прави проблеми тук, не ще бъда благосклонен. Същото важи и за теб. "

Глава... Болка... Зверска при това...
Полюшвание... Мокро солено дърво... Аромати...
Светлина... Каюта... Ден...
Кораб... Но друг като че ли...
Калион се опита да се надигне - с немалко усилие. Беше в малка каюта. Сам. Имаше проста мебелировка - малко трикрако столче и просто легло. По-скоро практично, отколкото удобно. Но не беше обикновен кораб... Или поне не беше стария. Друга дървесина... Резба... Миризма...
Имаше някакъв... фееричен аромат във въздуха. Нещо познато... но застояло. Миризма която будеше стари спомени и рецептори.
Стана и се ракърши - мощен пукот пробягна из цялото му тяло. Гръбнака и врата му сякаш бяха торба с орехи, който някой налагаше. Изръмжа и се зачуди дали да излезе. Отвън долиташе обикновенната глъчка. Беше светъл ден - поне това виждаше от прозорчето на каютата. Но къде беше... Нищо от това, което беше станало след трансформацията, не беше останало в главата му. Нито един спомен. Само зловещо схващане из цялото тяло... Не знаеше какво бе се случило, но поне се надяваше да няма жертви.
Побутна неуверено вратата на каютата и яркото слънце го накара да замижи. Когато привикна различи палубата - хора, моряци...
Моряци - да... Но не хора...
Бяха високи, със светла кожа, ярки очи, нежни черти и сигурни бързи движения... Елфи...
Една от най-старите раси... Потомци на още по-древен народ...
Беше чувал много неща сред демоничните шепоти... За стари кръвни връзки между демоните и елфите... Много по-стари от лордовете на Ада... Почти толкова стари, колкото самия ад...
Не помнеше много, знаеше само, че сред митология и минало, пълни с магии и проклятия, елфите бяха далечни роднини на Бръснача...
Но други роднини. От онези, с които искаш да се видиш само когато обсъждаш наследството на почина вуйчо. Или които идват да приберат покъщнината след като си загинал. Не такива които каниш на гости...
Не се изненада когато капитанът им - не можеше да го сбърка сред останалите - отправи неприветлив поглед към него...
Мамка му!

Силите нахлуха в тялото й. Беше забравила колко силна и сигурна се чувстваше във водата. Обиколи района около кораба за да провери дали всичко е наред. Очуди се, че нищо различно не се е случило в нейно отсъствие - винаги си бе милсила, че ако напусне водата дори за миг, нещо ужасно ще се случи. Е явно не беше така.
Трябваше да остане сама и да помисли. Имаше бая материал за мислене в главата й. Целият този ден преливаше от случки и мисли. Обикновенно нямаше такова разнообразие около нея - само до болка познатото й море.
Елфът й харесваше - беше мъдър и разговорите с него не можеха да се сравнят с тези с хората. Пък като стана дума за хора, то ще стане дума и за демони....какво да прави с Калион като го види. Все някога ще се събуди и тогава....как да му се извини за стореното. А сега накъде беше тръгнала? Острови на елфи....кой знае къде бяха. Трябваше да помни пътя, за да може да се върне, когато реши. И докога ще продължи тази нейна ваканция? Сигурно скоро пак щеше да се върне към живота си. Не знайно защо това я натъжаваше.....
DC събра сили, поразмишлява и реши да се връща. В мига в който се качи на кораба забеляза Калион...най-вероятно сега се беше събудил. Оглеждаше се и със сигурност беше объркан....срещна погледа си с Елеазар....нищо хубаво няма да излезе от тези погледи. Да отиде ли при него и да му обясни какво се бе случило.....все някой друг ще го направи вместо нея. Засега се опита да се покрие и да остане незабелязана.

"Елфи...", каза си. Да, защо пък не, защо не елфи? Съдбата досега не се беше свенила да изсипва подозрително миришещата си благосклонност над него - да я ръси като манна небесна, само че кафява и воняща... Защо да не го напъха и на кораб, пълен с най-древните, смъртни врагове на демоните? Е, поне не можеше да стане по-лошо... засега. Винаги обаче можеше да стане по-лошо малко по-късно. Може би щеше да успява да води нормален живот, ако не черпеше толкова от опита си...
Припомни си какво го бяха учили като много, много малък в именията на родителите му. Беше прекарвал часове, запаметявайки с кой крак да подходи първо при поклон, с кои народи е разрешено ръкостискане и кои изобщо приемат поклони.
Положи юмрука на лявата си ръка на гърдите, точно на сърцето, сбра крака и се поклони, стегнато, но не вдървено. Не вдигна очи от палубата, докато изричаше почти ритулания поздрав:
- Светлините на отвъдните брегове и шепотите на ветрове в дърветата да ви дават мъдрост и дълъг живот, всепочтенни дълголетни!
Сетне се изправи и за миг възвърна предишната си поза - сякаш поклонът му беше нищо повече от танц на камшик из въздуха. Може би щеше да го докара още по-добре, ако не го болеше всяка една част от тялото...
Тогава, докато чакаше отговор - елфът все още не бе спрял да го гледа заплашително - забеляза DC, за не повече от миг. Нимфата се появи замалко на палубата и сетне се скри, безследно.
"Страхотно...", рече си, докато усещаше една позната горчивина да бълбука в гърдите му. "Просто страхотно..."

Елеазар не отговори на поздрава, наведе леко глава, сякаш да кимне, но беше доста пренебрежително и презрително кимване. Откъсна погледа си и отиде да провери дали нимфата още беше във водата около тях.
С периферното си зрение фиксира силуета й някъде в другата част на кораба.

Остави старите забравени мисли да изплуват след срещата с този човек.
Спомни си за ранните години на неговото детство. Ден след ден чуваше как майка му си говори сама на друг, непознат за него език. Държеше се странно, баща му го държеше далеч от нея. А Елеазар изгаряше от желание да я попита как е, защо се държи така, болна ли е? Един ден, докато излизаше от библиотеката, учителят му беше повикан по спешен въпрос и той остана сам в двореца. Искаше да отиде при баща си и да се похвали колко много е научил от древните елфически руни, но когато понечи да отвори вратата чу, че от другата й страна се разисква нещо много задълбочено.
"Не можем да я оставим тук, господарю. Тя е заплаха за всички нас! Тя служи на Господаря на мъртвите. "
"Не можем да направим нищо за нея! Не е човек! Волята на хората се пречупва лесно, тази на елфите обаче е напълно освободена от чужди влияния! Тя сама го е избрала!"
"Трябва да я убием, господарю! Само това ни остава!"
Тогава чу гласът на баща си:
"Няма да убия собствената си жена."
След тази реплика времето и крясъците станаха едно цяло. Елеазар не помнеше какво беше станало, какво го беше накарало да вземе меча и да връхлети върху един от онези мъже. Не знаеше какво му беше дало силата и тази омраза, макар елфическите мечове да бяха доста по-леки и без пробем да се ползваха дори от слаботелесни жени, той беше само дете. Събитията се развиваха прекалено бързо. Той влезе с меч в ръка и всички започнаха да се кикотях благосклонно, радвайки се на неговите игри. Помнеше как онзи, който намушка продължаваше да се смее докато острието се забиваше дълбоко в корема му. После падна. Баща му го вдигна и буквално хвърли настрани и отиде да помага на онзи, намушкания. Но беше късно. Елеазар знаеше, че го е убил. Тогава се случи и друго. Страшен тътен се разнене из целия дворец, след което в стаята връхлетя нещо с огромни червени крила. В първия момент си помисли, че е дракон, наблизо имаше пещери на дракони, но учителят му беше категоричен, че са изчезнал вид. После разпозна грозно променения силуета под крилата. Това беше майка му. Взимаше нещо от мъртвия, тогава не знаеше какво прави тя, сега вече беше наясно. Тогава останалите най-накрая забелязаха виновника. Хванаха Елеазар, сякаж не виждаха какво прави майка му. Просто я игнорираха. Елеазар усещаше, че те просто не знаеха какво да правят с нея, затова се хванаха с него.
"Той също е обсебен, убийте ги и двамата!"
Бяха готови да го намушкат на момента, но майка му ги разпръсна. Надвеси се заплашително над него и в този миг той видя грозната гримаса, под която се криеше някакво дълбоко съжаление и отчаяние. В ръката си стискаше здраво онзи мен. Малката му детска ръчичка едвам обхващаше дръжката. Импулсът, афекта, адреналина...те задвижиха ръката му в този момент. И точно те пронизаха демона в сърцето. То не демона умря, а майка му.
Елфическите оръжия убиваха както плътта и пращаха всичко скрито под нея в подземното царство. Много демони бяха умрели от изработеното в елфическите ковачници.
От този ден нататък виждаше отвращението и съмнението в очите на по-старите елфи, в очите дори на собствения си баща. Сякаш безмълвно му казваха "И ти си такъв! Демон! Но няма нужда да бъдеш обладан от такъв, защото си роден изчадие!" Кое дете беше способно да причини толкова много беди?? Кое дете беше способно да убие!?
Имаше чувство, че всички го гледаха с подозрение, когато качи Калион на кораба си. А той ги мразеше. Мразеше всичко от долния свят!

Неусетно разпозна в края на мрачните си мисли силуета на DC , застанала точно пред него.
-Аз...търсех те.

- Елеазар! - каза нимфата и се поклони леко (макар да не беше сигурна, че точно така се прави...) - Защо си толкова замислен? За малко не се блъсна в мен?
DC изпитваше затруднения да говори с елфите. Все още не беше им свикнала....риби, делфини - добре....разбираше се с тях. Напоследък се разбираше и с хората, но при елфите беше различно. Всички мимики и жестове на тялото бяха различни....израженията на лицата им бяха все още неразбираеми. Въпреки това нимфата можеше да усети, когато някой се е вглъбил толкова много в себе си, в мрачната част от това себе си.

-Мислех си откъде ще е най-добре да минем-излъга Елеазар и хвърли бърз поглед през гърба си за да види дали Калион е все още там, където го остави.
Той го притесняваше. И не толкова заради сигурността на екипажа, колкото заради своята собствена. С годините си беше втълпил, че щом майка му веднъж се е поддала, то и той може да стане слуга на господаря на мъртвите, затова не се замисляше, когато се изправеше срещу демон, остриетата на кинжалите му бяха пропити с кръвта на такива.
-Как беше във водата?
Нямаше представа какво говори в момента, този спомен напълно разклати самочувствието и вярата му в собствените му способности.

"Тамън си мислех, че ги разбирам тези създания, а ето че сега и той се държи като всеки човек - поглежда зад гърба си притеснено, заговаря ме разсеяно докато всъщност мисли за съвсем друго нещо." Някаква важна черта от характера му липсваше, но нимфата не можеше да отгатне каква точно бе тя.
- О, страхотно! Разгледах близките дълбини и проверих за нарушения в хамронията на морето. Засега всичко е както преди, даже се очудих как нищо не се е променило... Също така вече се чувствам много по-свежа и отпочинала. Ако ти трябвам за нещо съм насреща. Даже може да ми кажеш откъде ще минем и да проверя за опасности по пътя. - предложи DC докато изучаваше изражението на лицето му. Красивите му четри сякаш се бяха изхабили и скирили зад мрачна завеса. Даже погледът му беше размит и загубен, по-скоро търсещ нещо, което определено не беше тук и сега.

-Радвам се за теб-Елеазар се усмихна приветливо и мракът от погледа му изчезна на секундата, после продължи с обичайния спокоен тон - знам какво си мислиш и повярвай не е така.
Беше дошъл отново на себе си. Тези изблици на съмнение бяха достатъчно опасни и трябваше да изчезнат веднъж за винаги. Поогледа хоризонта и видя далеч малка точка, първият от островите на Кристалния град. Беше далеч и щяха да стигнат там поне след 4-5 часа, а може би и по-бавно, като вземеше предвид, че не се движеха с максималните възможности на корабите. Това беше град-държава. По-голямата част от населението му бяха наследници на хора и елфи, не абсолютни полуелфи, но определено в тях елфическото се виждаше добре. Градът беше периферия на елфическите владения. Той се простираше върху 7 острова. Централният, най-голям, беше двореца на княза. От този дворец идва и названието на целия град. Построен е от особен камък, омагьосан от елфите. Променя цветовете си от бледо лилаво през кърваво червено до черно в засимост от състоянието на народа в града, дали имаше някакво бедствие или неприятност, която трябваше да се разреши в глобален мащаб или пък всички живееха в благоденствие. Ако всичко беше наред дворецът блестеше с изкрящ блясък, а самите камъни бяха толкова бледо синьо-лилави, че понякога нюансите бяха трудно забележими. Много от моряците го наричаха "Белият дворец", защото трудно разпознаваха цвета, скрит под този ослепителен блясък. На останалите острови бяха разположени малки селца, която представляваха квартали на града, а също и затвор, където попадаха най-различни същества с най-различни провинения.
-Видя ли двореца в далечината? Това е Кристалния дворец на хората с елфическа кръв. Успя ли да стигнеш до там? Бащата на баща ми е омагьосал крепостните му стени да блестят по този начин, за да може блясъкът да се отразява чак до нашите земи и да знаем кога над главите ни тегне опастност.

Бром
Бром стигна до вратата на каютата. Някакъв моряк се бе изопнал пред нея. Реши да не му обръща внимание и влезе смело в каютата просвайки се на едното легло. Надигна бутилката и затвори очи- каква ли глупост щеше да му се случи на тази черупка. Чу как врата на каютата хлопна...
Аманда
Е, трябваше да си признае, че не беше никак трудно да го накара да влезе в каютата й. Но дори и улеснението й я подразни, как само влезе без дори да поздрави, просна се на леглото и затвори очи, сякаш човека пред каютата бе никой!? Направо се побъркваше от неговите самоувереност и саможивост. Просто той беше като нея в много отношения, а тя нямаше навика да е любезна и да се харесва на хората, но този път трябваше да се сприятели с човека отсреща. При нея всяка задача трябваше да се изпълнява безупречно, следвана от стриктен план. А в сегашния й план имаше точка, в която държеше врага наблизо.За това бързо влезе в роля :
-Е, явно леглото е удобно, но като ти гледам киселата физиономия, имаш нужда от нещо друго. – Тя или по-скоро той извади една бутилка ром от една раздърпана торба и я тупна на масата като истински мъжкар.За момент дори се изплаши от мъжа в нея.
Бром
Бром тъкмо се канеше да прати моряка на една разходка до майка му- но успя да види бутилката с ром преди да си отвори устата. Бярно имаше цяла торба пълна с ром, но пък този беше на аванта.
- Ооо... и идея си нямаш колко си прав- каза надигайки се. Измъкна камата си и се запъти към шишето.

Аманда
Аманда си беше научила урока за моряците и техните слабости, а крадците ги познаваше дори по-добре.
- Е .. аз съм Кристоф. Не държа на комуникацията, в каютата ми винаги има ром, хляб и чисто легло. На здраве! – каза си репертоара и зачака отговора на отсрещната страна. Дано да беше успяла да го грабне някак си.
Бром
- Бром! - Отвърна хилекйи се крадеца. - Щом винаги има ром и аз ще съм там!
Подхвърли камата си и с едно движение отнесе капачката на шишето.
- Наздраве- и поднесе шишето към новия си "приятел''- би било грубо да отпия първи! "Пък и адски глупаво без да съм сигурен че не си сипал нещо вътре''
Аманда
-Ха, ако исках да умреш нямаше да си правя труда да бъда любезен. Приятно ми е Бром. Та какво правите на нашия кораб? Какво се случи с вашия? Едва ли е нещо хубаво като се има на предвид репутацията на острова. – Сега трябваше да спре с въпросите, защото се превръщаше в любопитна женичка, а и никой не задава много въпроси освен ако не иска да разбере нещо конкретно, но тя не искаше нещо конкретно, тя искаше да разбере всичко, да прочете историята на Бром крадеца.
Бром
- Проклетото нещо изгоря до основи... ще пийнеш ли или кво'? - каза раздрусвайки бутилката под носът му.
Аманда
- Естествено – каза тя и надигна бутилката. Ето, пийни си и ти. Май доста неща си преживял тези дни. Най – хубавото успокоение е рома.
Бром
-Верно си е... - каза Бром и надигна бутилката. - А и също така... - Крадеца подметна бутилката така че моряка да я хване във въздуха.
Аманда
Аманда веднага осети летящата във въздуха бутилка и разбра, че това е вид изпитание. Бром като че ли я пробваше. Грабна бутилката от въздуха така убедително без дори да поглежда към нея и отпи бързо:
- Е.. какво ще кажеш като пресушим рома да полегнем. Изморих се, а и не си падам по безсмислените разговори а?

***
Арианна прокара пръсти по мраморния камък на оракула. Камъкът се завихри, започна да изкри и втечнява. Постпенно се оформи перфектно елипсовидно пространство, от което бликна кристална вода.
Кестенявата й коса допираше повърхността й, но по никакъв начин не личеше това е довело до вълнението, което обикновено причиняваше предмет върху водна повърхност. Сякаш косата й беше безплътна. Очите й се взираха дълго в кристалната течност, а накрая лицето й помръкна.
Магията около Портите отслабваше. Беше очаквала този момент от 300 години, когато тя остана единствена от вида си. Единствения илирион.
***
В началото те бяха стотици. Бяха пратени от Илир, скрита земя, която пазеше големи знания, мощ и сила. Заселиха се по бреговете на елфическите владения. Тогава те притежаваха целия континент, до най-южната му точка. Илирионите сметнаха, че именно елфите са способни да възприемат най-добре знанието им и да го предадат на останалите живи същества. Година след година те ги учеха на магията на живота, безсмъртието, по това време елфите живееха дълго, но не бяха надарени с безсмъртие. Учеха ги как да строят крепости, по-изящни и здрави от тези на хората, как да от тежкото желязо да правят леко оръжие, подходящо и за жени в бой. Как да изкоренят болестите от земите си. Елфите бяха прекрасни ученици.
Бавно, много от тях започнаха да смесват кръвта си с елфическата и да се раждат деца с необикновени способности. Тя беше едно от тези деца. Нито елф, нито илирион, а и двете. Всяко едно от тях се раждаше с едни и същи дарби. Проницателен поглед отвъд физическото, способност да общува с всяка жива твар, защото езика на илирионите беше сбор от езика на всяко живо същество живяло някога.
Малко от тези деца наследяваха големи магически способности или свръх дарби. Но имаше и такива. Те се отличаваха от всички. Бяха по-енергични, по-напористи, гневът управляваше сърцата и не след дълго децата със смесена кръв решиха да открият Илир за да получат цялото знание и да владеят света. Получили откъс от своите родители, които видяли резултата от тяхната любов, започнаха да се поболяват от мъка и страх завзе сърцата им. Някои почнаха да викат срещу надарените деца. Искаха всички да бъдат убити, защото бяха заплаха за всички. По-тихите, които не търсеха конфликти се отделиха от тях. Заживяха скрити в полите на планините, в горите на Север или в островите на нимфите, когато все още те притежаваха Знанието.
Противопоставиха се силните. Могъщите деца. Започнаха да създават силни магии, приобщаваха към дръзките си идеи всякакви същества. Нимфите с тяхното ненаситно любопитство бяха сред първите паднали в капана им. Последваха кентаврите, сменящите форма, не малко елфи, хора, полуелфи и всякакви други твари обитаващи земите тогава. Магиите им скоро излязоха извън контрол. Те почнаха да губят разсъдък и да вдигат оръжие срещу бащите си и земите, в които са отгледани. Преминаха тънката граница, по която всички се движат и вярвайки неуспоримо в задача да открият Илир сърцата им станаха нечисти. По-голямата част от първите илириони бяха избити. Eлфите, верните деца, човеците във васалните градове и държави около елфическия свят и накрая дори речните и дървесни духове се събраха. Всеки избра по един представител от расата си и започнаха да разсъждават как да се справят със ситуацията. Арианна беше наследникът на двете раси, който присъстваше от името на децата на илирионите и елфите. Споровете и нападките бяха много, хората в своята наивност бяха готови да вдигнат оръжие срещу тях и да се хвърлят в неравна по сила борба.
Накрая съвета реши...щяха да обяват война. Събраха 10те най-велики магьосника, 100те най-добри ковача, 200те най-известни стратега в битки и армия, в която имаше всякакви твари, дори и диви зверове.
Другите не отстъпваха. Те бяха намерили магията за създаване на живот и с нейна помощ бяха творили всякакви гадини от малки до големи. Те създадоха змейовете-летящи чудовища, илирските вълци-двойни на нормалния вълк и много по-кръвожадни, ниските човекоядци и много други.
Битката беше жестока, но надделяха многобройните елфически отряди. Тогава умряха хиляди елфи, броят им значително намаля и до сега те са малобройни, защото живеят дълго и не раждат по много деца. Дървесните духове спряха да се появяват на хората, а речните замлъкнаха. Илирионите изградиха тъмница,която беше невидима за окото на невежия. Събраха силата си и я скриха чак в подземното царство, като оставиха портите, през които да се върнат при живите. Бяха 7, с времето един по един или умираха от зверове, или заминаваха към родната си земя или просто изчезваха в забвение. И магията, която пазеше портите усещаше това. Тя ослабваше, а тези отвътре чакаха това.
***
Арианна напусна залата с оракула и с бърза крачка излезе на терасата на двореца.
Днес тя живееше в Кристалния град. Върхушката изпитваше страхопочитание, примесено с известна доза нескрита ненавист, знаейки историята на "децата". Но въпреки това, те бяха по-мъдри от обикновените люде. Във вените им течеше елфическа и илирионска кръв, виждаха повече, чуваха повече, бяха по-бързи и по-добри. Тя беше тяхната тайна. Никой не знаеше, че има жив пряк потомък на илирионите освен царското семейство и елфите, които тя напусна след като я отлъчиха заради случилото се със дъщеря й.
-Тан`ам акил!-каза високо с плътния си, но женствен глас.
След миг слънцето беше засенчено от два огромни орли, които се приземиха срещу нея и сведоха покорно глави.
-Ворал ат сор де ватисис-прошепна тя в ухото на единия. С бързи и ловки движения се качи върху гърба на единия и той покорно изпълни казаното-полетя към морето.
***

Илир...
Как добре си спомняше той всичко това! Сякаш беше вчера! А го предъвкваше от стотици, хиляди години.
Той беше един от първите заселили се по елфическите брегове. Беше първият, който беше почнал да учи горските деца на Жива магия.
Беше...
Наричаха го с много имена тогава. Учителю. Пресветейши. Височайши. Велики. Велим`Ам-Кемон, Вездесъщият. Балимес. Тил ал-Фелион. Златознайният...
Повтаряше си ги в теснината на затвора си. Толкова често, че вече забравяше собственото си име.
Балтазар...
Несломим би звучало на тукащите езици. Иронично... Кръстен Несломим в Илир, той беше не само сломен, а и унизен в новите земи.
Беше Първият! Във всичко!
Първи той видя потенциалът в могъщите деца на елфи и илириони. Той първи ги подтикна да разкрият потенциалът си. Да запалят магическата искра, подобна на която не тлееше в никое друго създание извън Илир.
Първи той вкуси горчивия плод от това си начинание...
Войната беше излишна. Още няколко години и магията на чираците му щеше да покори всички разумни твари. Но те бяха млади! Нетърпеливи! Пълни с енергия, която трябваше, искаше да излезе, да избухне, да избуи и да изригне навън, навън, навън!
Но войната беше пагубна. Те умираха както умират мухите - смазани от по-голяма, по-груба сила. Мухите летят, реят се там, където хората само гледат със завист. Но щом казнат, хората ги убиват с един удар. Елфите бяха добри в битките, даже ненадминати... А чираците му, могъщите деца, не се бяха сблъсквали още с проливането на кръв с друго, освен с магия.
Изгубиха. Накрая останаха осем. Осемте първоначални. Седем плюс едно. Той и още седем...
Седемте се прикриха. Плъхове... Той остана. Но никой не знаеше за него. Никой.
Беше надвит в битка. Беше останал почти сам, разбит генерал. Генерал в сенките.
Един, само един елф беше прозрял брез плетениците на схемите му...
Първият му чирак...
Ваниел. Остроумният...
И беше решил да остане верен на едно парче земя и на една кръв, а не на знанията, които той му беше дал даром...
Предаде го, поведе армия срещу него, изби чираците му, подгони братята и сестрите му като варвари, а него издири сам...
Помнеше го. О, да! Много добре го помнеше...
Висок. Силен. Със светли, силни очи. В тях се четеше мощ и решителност. Той първи се набиваше на очи от цяла стая пълна с хора. И привличаше другите като магнит...
Дойде в обителта му в онази съдбовна вечер. Напълно сам...
- Краят ти дойде, стар предателю! - рече тогава.
- Краят дойде още когато най-верният ми ученик се оказа най-големият ми враг!
- Ти поведе чудовища!
- Ти реши да спасиш паразити! На толкова мога да ви науча...
- Магията ти ни донесе смърт и нещастия...
- Затова ли се биеш срещу мен с нея?
- Замълчи!
Нападна го. Дори го рани. Раната беше смъртоносна. Или поне трябваше да бъде... Но той не умря. Само заспа.
- Нека бъдеш забравен. Осмият от седмината. Изчезни от света и не се събуждай повече! - беше го проклел Ваниел преди да срути цялата обител отгоре му и да потопи острова, на който беше. Беше много силен...
А той се беше разбудил.
Балтазар...
Да, така се казваше още след толкова години...
Раната на гърдите му още гореше със сини пламъци, видими само за него... Много магия беше изтекла. Но той беше безсмъртен. Беше се погрижил...
Беше заключен в тази подводна гробница много време.
Ваниел беше го проклел доживот. Но животът е странен...
Кратък...
Преходен...
В този ден Ваниел беше загинал.
Къде? Как?
Кой знае?
Но щом отвори очи, разбра какво беше станало - беше буден в свят, който туко-що се беше разделил с последния човек, който помнеше за Балтазар Осмия. Беше буден в свят, който вече не знаеше нищо за него. И никакво проклятие не можеше да го завърже за този свят. Никакво оръжие не можеше да го нарани в това място, за което той не съществуваше. Така биха се чувствали духовете, ако имаха силата да живеят сред смъртни. Всесилни... Бог сред людете...
Беше буден... Силен... Сам...
Както обичаше.
Щеше да намери елфите. Хората. Зверовете. Седемте. Щеше да вземе от всеки толкова, колкото да зарастне раната на гърдите му. А после, когато отново станеше цял, щеше да им вземе всичко, всичко, всичко!
Затворникът беше сам в затвора.
Беше затворник и надзирател.
И ключа беше в него.
Протегна ръце - изпити от времето.
Изпукаха кости...
Блесна синя искрица и се чу тих, шепнещ грохот нейде в далечината, който препускаше из кадифената вода...

На няколко мили от спокойният, необитаван Риф на Мечовете, морето се разпени и по повърхността заплуваха умрели риби.

На няколкостотин мили оттам, където затворникът вече не беше затворник, Калион изрева, когато усети, че нещо сякаш раздира съзнанието му на две...
И когато падна на колене, в мислите си за първи път се обърна към боговете на небето с молитва, а не към дяволите в ада за проклятие...

Елеазар застина на място. Ледена тръпка премина по гръбнака, а после друга, която притисна главата му в железен хват. Извърна глава към морето, без да вижда нищо за цели няколко мига. После погледна към небето. Позна орлите. Огромните кафяви орли, които използваха от Кристалния град. Много добре знаеше кой ги беше заставил да охраняват града. Те бяха верни нейни слуги. А тя не излизаше оттам. Нямаше право да излиза, освен ако не се случеше нещо важно. Беше й забранено от елфическия съвет, но същия този съвет беше наясно, че целия град и околиите няма да я спрат ако реши така.
***
Арианна усети вълната и се вкопчи още по-силно в огромното тяло на орела. Птицата издаде тънък жалостен писък.
Извърна глава към града. Стените му променяха цвета си. Вече бяха наситено оранжеви, знаеше, че скоро ще станат кърваво червени, а до дни-катранено черни.
Пред нея в далечината имаше два елфически кораба-товарен и малък, боен, владетелски кораб. От втория изхвърча сигнал. Огнена стрела, която в небето започна да хвърля сини и лилави искри. Знаеше кой сигнализираше по този начин и с облекчение се стрелна надолу към кораба.
Крилата на орлите започнаха да се размахват още по-бързо, усети как през лицето и минаха няколко малки прашинки, които от бързата скорост оставяха драскотини. Малка капка кръв падна от челото й, когато орелът й стъпи на кораба.
Елеазар я чакаше. Изглеждаше смутен и изплашен. А не биваше. Много добре знаеше, че неговия страх е опасен. Тогава се събуждаше заспалата магия в сърцето му, която беше способна да направи големи поражения. Но само и единствено тя знаеше това. Защото баща му беше готов да го убие, ако заподозре.
***
-Бих искал да кажа добра среща, но усещам, че срещата те първа ще отива към по-лошо-хвана дръжката на късия меч толкова здраво, че кокълчетата на пръстите му побеляха, а ръката му запари от болка.
-Не вади меч срещу свой роднина, Елеазар-каза спокойно Арианна.
Оръжието започна да пари още по-силно в ръцете му. Знаеше, че тя го прави. Напук извади меча, който вече правеше рани върху дланта му и го насочи срещу нея.
-Свали го-повтори Арианна-защото в противен случай то ще повали теб. Сам пожела да сляза на кораба.
Елеазар пусна меча и той иззвънтя върху пода.
-Не трябваше да напускаш двореца. Забранено ти е без...
-Без да се допитам до сбирщината глупаци, които ме отлъчиха и сега се чувстват сигурно като охлюв в черупката си? Тази черупка ще бъде смазана без никакви трудности. Усети го нали? Кажи, че си го усетил? Те не могат, но ти можеш! Знаеш ли какво е? Годините прекарани в Свещенната библиотека научиха ли те на история?
-Усетих го, но не го разбирам-отвърна Елеазар.
-И как би могъл!-имаше презрение в гласа й, презрение и много тъга.
-Какво е?
-Защо не питаш детето на морските предатели или онзи, с чиято енергия съществуваше в този свят Несломимия?
Елеазар изтръпна. Знаеше кой е той, защото именно Арианна му беше разказвала. Другите, всички, те го бяха забравили. Устните им не произнасяха нито едно от имената му, мислите им го бяха изтрили. Защото не искаха да си спомнят.
Той погледна нимфата състрадателно и с доза неразбиране. Надяваше да разбере, че той не я смята за нещо лошо, а напротив. Хранеше топли чувства към това морско създание. После извърна бързо глава и извика:
-Доведете ми Калион! ВЕДНАГА!
След което се обърна към Арианна и добави несигурно:
-Той крие в себе си и друга личност, но онзи другия не е Несломимия.
-Знам това, но също така само мога да гадая каква е връзката между него и демона в магьосника на кораба ти.
-Това умееш най-добре. Да гадаеш. Твоите пророчества още всяват страх у елфите ми. - каза с кисела усмивка Елеазар.

-Спи колкото с искаш-отвърна Бром и се запъти към вратата.
'' Аз предпочитам откритото небе... '' си мърмореше докато напускаше каютата. Остави моряка на мира, но не и бутилката му.

Калион не беше в състояние да окаже съпротива, когато елфите го хванаха за ръцете и го поведоха от двете му страни. Не беше в състояние да окаже каквото и да било. Едва-едва усещаше къде е и като през мъгла виждаше палубата, по която се влачеха краката му.
Бръснача се беше свил от страх... Бръснача! Дали беше страха на осъзната личност, или инстинктивният страх на звяр при непознато припукване на съчки из гората, не знаеше. Но фактът, че имаше нещо, от което демонът да се страхува така, не го обнадежди. Ни най-малко.
Когато го пуснаха да се свлече пак на колене, прецени, че са стигнали.
Насили се да вдигне глава и да поотвори очи.
Елеазар стоеше над него, заедно с някаква непозната. Висока. Красива. А зад тях имаше огромни орли. Не, че се учудваше...
- Стани! - изля елфът. Калион остави главата си да увисне. Предвиди каквото беше последвало - Елеазар кимна на елфите и те отново хванаха магът за ръцете и го изправиха. - Казах стани! - повтори. Малко късно. Хвана го за лицето и го насили да погледне в очите му. - Усети какво стана преди малко, нали? Този... взрив на сила?
Калион изхриптя. Понечи да се усмихне. Не успя.
- Усетил си го... Знаеш ли какво значи? Знаеш ли какво предвещава? Знаеш ли нещо?
Пусна главата му и тя пак клюмна. Обърна му гръб. Този път Калион успя да се усмихне, докато никой не гледаше. Нямаше си ни най-малка представа какво се случва. Знаеше кой имаше обаче. Не, че му трябваше информация. Но елфите я искаха и си мислеха, че я има. Е, кой можеше да го обвини, че беше решил да ползва тази малка ситуация за своя изгода? Едва ли имаше кой... Всеки би направил това...
Не усети кога Арианна се беше застанала пред него и беше сложила ръка на гърдите му. Усети обаче пронизващ студ. Неестествената слабост изчезна от него и той сепнато пое дъх, докато студът продължаваше да лази по тялото му.
- Ще усетиш само леко притегляне... - рече му тя. Той понечи да запита, когато усети, че нещо сякаш теглеше мозъка му навътре в черепа. Притъмня му. "О, не! Само това не! Неееееее!..."
Проклинайки наум, Калион се заспуска в една позната мрачна бездна.
И изгуби съзнание...
***

Бром затвори вратата след себе си и едва ли не целуна бутилката. Ако можеше и при всяка целувка с жена в устата му да се излива ром... Но уви, това беше съревнование, в което бутилките определено водеха.
Не знаеше накъде да се запъти, когато посоката сякаш сама се появи пред погледа му.
Елфи мъкнеха Калион нанякъде. Към предната палуба, където имаше...
Бром зяпна палубата, погледна недоверчиво бутилката, после пак палубата, примигна веднъж-дваж...
Орли, бе! Там си бяха! Огромни орли...
Окей, това трябваше да бъде интересно!
Понесе се с небрежна крачка след елфите и влаченият насила маг...

Нямаше за къде да бърза.
След като раздроби затвора си на парченца - о, с какво удоволствие го направи! - се понесе като безплътна сянка през морето. Чертаеше пътя по който е минал с дълга, мастиленочерна диря. Сетне, когато студените подводни води му омръзнаха, се издигна над водата и се понесе по повърхността. Не се страхуваше дали някой ще го види, даже се надяваше...
Не беше упражнявал магията си от стотици години допреди няколко мига, а и беше раздробил само купчина стари камъни. Искаше предизвикателство. Искаше да види дали в света все още има достатъчно могъщи създания, че да изпита задоволство докато ги убива...
Но беше разочарован. Понесен със скоростта на най-мрачния вятър, той вижаше само упадък. Къде беше магията на илирите? Къде бяха невероятните им способности? Усещаше само слабост, която лъхаше от всяка пора на този свят. Нямаше вече дива магия. Само жалки фоуси... Как още имаше живи твари, които бяха оцелели? Не им ли липсваше вкуса на истинска мощ...
Този свят не заслужаваше да живее така. Не! Отначало си мислеше, че ще попадне обратно в старите си владения, заобиколен от равни на него. От истински илири. От магьосници с необуздана сила. И беше решил да се върне с огън и меч, с рев на отмъщение, толкова кърваво, колкото никой не можеше да си представи. Но това...
За това не беше подготвен. Тази... пошлост. Това изчадие, което се беше проснало пред него... Лишено от сила... Не, то не заслужаваше отмъщеншие, а спасение! И щеше да намери това спасение от слабостта в негово лице. Да, време беше Несломимия да спре да бъде полубог и да стане истински бог. Време беше да спре да се опитва да завладее света. Време беше да го извае по свой собствен облик. И знаеше как да направи това. Трябваше му време. Но беше чакал толкова много... Този път успехът му щеше да е сигурен. И изпод ръцете му щеше да се роди нов свят, перла от магия, непозната никому. Магия, толкова силна, колкото нямаше никъде в момента. Да, съвършен свят със съвършен крал и бог. Несломим свят с несломим властник...
Но всяка велико начинание имаше скромни начала...
Нимфите не усетиха приближаванието му. А когато вече беше сред тях, беше твърде късно. Мастиленочерни облаци плъзнаха във водата, после като отровна мъгла полепнаха по нимфите и проникнаха в тях, през очите, ушите, устата...
Красивите морски духове се гърчеха и гърчеха, но нямаше какво да направят. Накрая, щом всичко утихна, една по една, фигурите им потрепваха и се надигаха. Бяха нови... Живи, но по друг начин... Свободни от предишната си слабост... Цветът в кожата им ги бе напуснал и плетеница от гарвановочерни коси и люспи се стелеше край тях. Млечнобели очи се взираха в новия си господар.
- Деца мои! - усмихна се Балтазар. - Изгражданието започва...

Бром доизпи бутилката и я метна през борда. Калион пак беше припаданал... какво му имаше на тоя (освен демона де) Някаква... прелест го държеше за главата и всички го гледаха лошо.
- Какво става? - попита Бром почесвайки се по тилът.- Магът защо пак е в несвяст?

Елеазар погледна презрително Бром, после хвърли недоумяващ поглед към Арианна. Тя на свой ред се отпусна близо до мага и се наложи един от елфите да я прихване преди да се строполи на земята. Лицето й беше придобило съвсем ново "бяло", което контрастираще фрапиращо с тъмносинята й рокля.
-Какво стана?-заговори тихо Елеазар.-Добре ли си?
-Прекалено много енергия изхабих...а не съм я ползвала толкова дълго....Добре съм.
Арианна блъсна ръката на елфа, който я придържаше и се изправи на крака.

Бром седеше и гледаше тъпо ставащото.

***
Арианна отвори широко очи. Ужас премина по цялото й тяло и заседна в гърлото й. Той беше тук...усещаше го. Беше въпрос на време преди той да я усети. Можеше да използва магия....не...не можеше. Не можеше да я контролира. Балтазар също не можеше, но той и не искаше. А и по-важното. Не усещаше липсата на смисъл и умората, която Арианна изпитваше. Друго, по-силно чувство се обади в нея. Видението я сграбчи и ясни картини започнаха да се смесват с онези от миналото. Съвзе се бързо. Погледна Елеазар, вгледа се в неразбиращите му очи и го прегърна, шепнейки в ухото му:
-Народът ти е загубен, а ти нямаш време за да преоткриеш силата в себе си и да направиш опит да се противопоставиш. Балтазар е тук.
Елеазар не реагира. Добе познаваше името, но не издаде емоцията по никакъв начин. Изчака Арианна да отпусне хвата около тялото му и я погледна спокойно.
-Прати орлите с вестта и направи заклинание, за да не ги достигне никой. НИКОЙ!-повтори отново Елеазар.
Той продължи с още по-суров тон:
-Отиваме в Кристалния град. Остава още малко. Оттам ще може да видим какво става в елфическите владения.
-Той няма да ги убие, Елеазар. Ще си разчисти сметките, но няма да посмее да убие тези, благодарение на които може да изгуби своята плътност. Тайните скрити в елфическите гори са многобройни, за да избива без чет. Ще ги покори.
-Иска божественост-прошепна на себе си Елеазар.
-Така е. Иска тялото му да спре да бъде пречка. И няма да е трудно да го постигне. За това мога да обвинявам единствено вашата самонадеяна раса, която отказа знание на другите. Сега ще понесете изпитанието, което ви поднася това знание.
Арианна гледаше внимателно Елеазар. За миг си помисли, че вижда баща си в неговото лице. Очите...те бяха същите. Изкрящи като звезди, но различни. Винаги различни...само у мъжете. Така се познаваха наследниците на нейния род. Това я бе изплашило, когато Елеазар се роди. Той имаше сила. Майка му никога не я бе притежавала, но той я имаше. Беше въпрос на време да я покаже. Но това време беше отдавна минало. Елфите просто бяха изкоренили онази по-висша сила, с която се раждаха някои от тях, като я оставяха да спи....с векове. Да чака. Да се надява, че ще дойде и нейното време.
Елеазар хвърли последен умолителен поглед към Арианна, от който тя разбра, че дълбоко в себе си той крещеше "Помогни ни!", след което изненадващо се обърна към магьосника и му подаде ръка за да се изправи.
-Е, Калион, имаш ли да споделиш нещо?