Upon the sea!

Съвзе се от звука на строшени кости. Не неговите. Май беше паднал върху тях. Отвори очи и видя, че се намира върху куп кокали, по-огромен от планина. А около него имаше още няколко такива хълма. Този, обаче, беше по-различен. На върха му имаше стол.

Не беше стол от кости, а обикновен дървен стол. На него седеше висок, слаб, блед мъж, с черни, обикновени дрехи. Всичко в него беше обикновено. Освен очите. Те бяха червени. Не като кръв, а като жарава. Но не светеха...
- Кой си...
- Знаеш кой съм! А ако не знаеш, няма значение. Не си тук за запознанства, а за отговори.
- Мислех си, че ще се озова пред Него...
- Той е... зает.
- С какво?
Мъжът се намуси и се изправи. Наистина беше много висок. Пръстите му шаваха като антени на хлебарка...
- Ако можех, щях да ти кажа, че не е твоя работа. Повярвай ми, винаги е приятно. Уви, сега Е твоя работа...
- Кое? Нищо не разбирам...
- Мълчи и слушай! Когато Той ти нареди да намериш и да убиеш един затворник...
- Да?
- Прекали... Не успя да прецени, че той не е по силите ти. Надцени те - или по-точно собствения си син - и подцени Несломимия.
- Несломимия?...
- Слушай и ще разбереш. Не ме прекъсвай почеве, защото ми лазиш по нервите!
Калион премълча. Имаше нещо странно в този човек. Беше демон, но... Не беше на мястото си тук.
- Затворникът е Балтазар от Илир. Тези имена ти говорят или нищо, или много малко, затова не задавай въпроси а продължавай да слушаш. Балтазар от Илир беше затворен преди много години от елфите на остров, който след това беше потопен в океана. Балтазар беше прокълнат да изчезне от света завинаги и да остане затворник доживот. Има обаче вратичка... Както във всяко проклятие.

- Това вече го знам...
- Да, всички демони знаят това правило. Когато светът забрави за теб, ако си още жив, придобиваш невероятни сили. Законите на този свят вече не важат за теб. Но в случая е малко по-различно.
Виждаш ли, илирите са нещо като... бащи на живота. Една от първите раси. Магията им е толкова силна, че те могат да се противопоставят на смъртта. Това е доста противно за нас, демоните - защото ако някой живее вечно, никога няма да сложим ръка на душата му.
Та както казвам, Балтазар е един от най-могъщите илири живели някога, и със сигурност най-могъщият жив. Обладава най-огромната сила, която може да попадне в ръцете на смъртен и е много опасен. Също така, луд!
Та както казвах пред, във всяко проклятие има вратичка. Когато Балтазар бил прокълнат да бъде забравен от света, пред него се отворила тази малка вратичка - светът вече не помни за него. И тъй като връзката между смъртни и богове не може да бъде явна, сега той може да стане бог. Разбираш ли, когато никой не помни, че си бил смъртен, обожествяването ти е неизбежно. А ако той бъде обожествен, целият свят няма шанс да го спре. Същество толкова силно и изпълнено с лудост и омраза ще може не само да смачка света и да го претвори в свой образ и подобие, ще стигне и по-дълбоко. До корените на света. До самият ад. Дори до Двореца на Душите!
Ако разбираш дори и половината от това, което искам да ти кажа, значи знаеш защо е толкова важно Балтазар да бъде убит, разкъсан на парчета и всяко парче да бъде заровено в едно от деветте чистилища.
- Значи... Той продължава да иска да му свърша мръсната работа?
- Той, - тук мъжът се наведе напред и започна да шепне. - е уплашен. Разбираш ли, всички дяволи се страхуват. Но Той - най-вече. Чудиш се защо - защото може би само той знае по-добре от мен какво ще стане, ако Балтазар достигне божественост. Само той може да предвиди ужасът който ще последва. И не само за вас, а и за нас.
- Защо? Какво може да последва?
- Ето, с такива въпроси ми показваш, че Той грешно те е преценил като свой агент. Единственото, което трябва да знаеш, е че Балтазар е свободен. Разруши затвора си наскоро и вече започва да гради Претворяването.
- Претворяването?

- Кажи ми че не знаеш какво е това, дяволите го взели! - изруга мъжът.
- Не, знам, просто... Нима може да постигне и това?
- Дворецът на Душите, момче! Той може да сложи ръка върху всичко, което съществува! Но чуй - свободен е отскоро в свят, който се е променил отпреди затварянето му. Ще му трябва време да разбере как точно работи този свят и къде са скрити всички тайни, на които някога е знаел местонахождението. И най-важното - още е смъртен. Магията му още не е божествена и може да бъде надвита. Използвай това. Не вярвай на елфите, но не отхвърляй помощта им. И души за себеподобни наоколо! Колкото повече обладани поведеш под Неговото знаме и под знамето на Сина му, толкова по-голям шанс имаш... А сега, моля да напуснеш! Времето ни изтече!
Преди да може да каже каквото и да е, Калион отново попадна в мрачният кладенец. Но този път се издигаше, нагоре и нагоре...
Отвори очи и видя небето. Елеазар. Арианна. Бром. Бяха около него. А в ума му гореше едно име, което трябваше да произнесе...

- Е, Калион, имаш ли да ни споделиш нещо? - чу да казва жената. Но далечно. Не му пукаше откъде знае името му. Не му пукаше и защо го домъкнаха на палубата. Но му писна! Демоните искаха да е някакъв боец, който да играе ролята на стена между тях и някой, от който ги беше толкова страх, че им трепереха рогата. Елфите го мразеха, само защото носеше в себе си демон, който всъщност ненавиждаше, колкото и те го ненавиждаха. А сега тази жена просто го беше изпратила на пътешествие до ада.
"Имаш ли да споделиш нещо?"
"...да споделиш нещо?..."
"...да споделиш нещо..."
"...нещо..."
"..."
- Имам! - изръмжа, сякаш на себе си. За миг, много по-бързо и болезнено отпреди, но и с много по-голяма мощ, крилете изникнаха на гърба си. Но Бръснача не взимаше контрол - Калион просто пиеше с големи глътки мрачната сила в себе си. Този път искаше тази сила. Трябваше му. Нямаше да убива. Но беше крайно време да даде един урок на всички около себе си! - Имам!
Замахна с огнен камшик и всички се разбягаха от плетепото от чист пламък оръжие.
Усети как Арианна се готви да го свали от небето със заклинание, а Елеазар беше извадил меча си - убиецът на демони.
- Коя си ти? Коя си мислиш, че си, че да ме пращаш в ада? Без да се допиташ!?
Камшикът плющеше безмилостно и не даваше на никой да го достигне. Арианна можеше да го свали от небето на палубата, но чакаше. Кой знае какво чакаше, проклета да е!
- Толкова ли важна си мислиш, че е твоята задача!? Та просто ме пращаш в дълбините на майната си, без да се допиташ до мен!? Като че ли не знам срещу какво съм изправен и без това! Проклета да си!
Огненото оръжие оставяше дълги, тънки тлеещи белези по палубата. Всички, освен Бром, Елеазар и Арианна се бяха изпокрили. Елеазар се озъби:
- Предупредих те, че ако вдигнеш ръка срещу мен или мой сънародник, ще умреш, изчадие! И ето, че ме предизвика!
Елфът скочи - много по-бързо и по-високо отколкото Калион беше предвидил. Бръснача, обаче, се обади. А той беше виждал много по-впечатляващи скокове...
Огненият облак, който изригна от устата на Калион обгърна елфа. С тлеещи дрехи, но неодраскан, той тупна на палубата, тръсна глава и пак се изправи, готов за второ нападение.
Камшикът съскаше из въдуха...
Тогава Арианна реши да се намеси. Без да каже и дума, направи странен знак с ръце и двамата, елфът и магьосникът, се стовариха като статуи на палубата. Крилете изчезнаха обратно в плътта, а камшикът се стопи. И двамата ръмжаха като вързани кучета и ако ги пуснеше сега, щяха да си изгризат гърлата...
- Деца с деца! Мислите ли, че имам време за вашите глупости! Ако можех, щях да ви оставя да си издерете очите, та да се оттърва от припряността ви веднъж завинаги! Но много по-належащи проблеми ни притискат! Калион, ако не трябваше да те пратя в ада, нямаше да го направя! Но ти твърде дълго не правиш нищо по задачата, която ти е възложена! Колкото и коварен да е кралят на демоните, той също си има своите причини да възлага мисии на смъртен. И трябваше много по-сериозно да се отнесеш към тази. А ти, Елеазар! Колкото и горд да си, ще се нуждаеш от Калион и помощта му. Ако мислиш, че сам ще се опълчиш срещу Балтазар, то по-добре подкарай кораба към някой риф и се удави заедно с целия си народ - ще си спестиш много по лоша съдба. И сега, както попитах преди малко... Имаш ли нещо да ни споделиш, Калион?

И....какво ставаше? DC не се осмели нито да каже нито да направи нещо още след като усети промяната в морето, взривът енергия и след като видя огромните птици, които докараха странната жена. Поиска разнообразие и май получи точно каквото поиска....а трябваше да внимава повече с желанията.
От цялата дандания не разбра и думичка, но разбра едно - Страх....и то какъв! Усещаше го у всеки, дори птиците се страхуваха! Когато Елеазар и жената започнаха да си говорят, тя просто застана отстрани и се опита да разбере нещо. След като не успя, отиде на ръба на палубата и се вгледа в морето...изгаряше от желание да се потопи в него и да разбере какво става! Но морето вече не я викаше....дори не отвърна на погледа й, беше заето. Морето вече не беше тази спокойна хармония, от него лъхаше нов аромат - тежък и наситен вкус на диво...
Нимфата не забеляза двата елфа, които минаха покрай нея влачейки Калион, тя се беше вгледала в морето още повече. Опитваше да го разбере. Затвори очи, потопи се мислено в него, усети хладната вода, усети морското течение, което я теглеше на север....на север? Това не можеше да е вярно....това морско течение никога не е било тук. DC подължи да разучава промените. Мисълта й се разпростря още по-навътре и надълбоко в морето и тя го усети - присъствието на нещо голямо и мощно, обикалящо водната шир без проблем и даже със задоволна наслада. Присъствието на нещо древно, разхождащо се съвсем свободно наоколо. Не знаеше дали и то я е усетило, но забеляза рязката промяна в курса му и после го изгуби. Просто изчезна...не можеше да го намери така, трябваше да влезе във водата! Търсеше го, даже отвори очи и обиколи с поглед морето. Беше готова да скочи и да го търси, но тогава нещо друго привлече вниманието й. Беше прекалено вглъбена, за да чува какво става с разговора на елфите, но когато чу плясък на огромни криле и гласът на Калион в мощен рев се обърна и го видя - отново преобразен.
"- Предупредих те, че ако вдигнеш ръка срещу мен или мой сънародник, ще умреш, изчадие! И ето, че ме предизвика!" - каза елфът и нападна.
Нимфата следеше безпомощно кратката битка и въздъхна от облекчение, когато непознатата реши лесно и без насилие създалото се положение.
" Онова...нещо.. може да почака, тук има по-големи проблеми, които трябва да разбера" - си помисли DC докато погледът й се местеше ту върху падналите на палубата Елеазар и Калион, ту към морето и неговата привидна застиналост.

Елеазар хвърли безпомощен поглед към случващото се и се измъкна изпод крилете на Калион. Потърси с очи меча си и видя че не е много далеч от него. Пресегна се и го прибра обратно в ножницата. Напрежението между Арианна и Калион се задълбочаваше. Тогава забеляза нимфата. Тя просто стоеше вцепенена...точно като него. Приближи се до нея бързо и тихо. Имаше чувството, че въобще не го е забелязала. Сложи ръце на раменете й и каза тихо:
-Не влизай във водата. В дълбините й витае зло, срещу което не можеш да се изправиш.
Той дори не разбираше какво точно говори, но го усещаше. В такива моменти му се искаше да знае какво става, защо това усещане е по-силно от разума му, но не можеше. Усещаше и какъв отговор ще даде Калион. Виждаше цялата картина. Мракът го притискаше. Притискаше всички. Не успя да разбере кога беше стиснал рамото й по-силно от нужното и веднага дръпна ръцете си.

Магията го отпусна и той се изправи. Тръсна глава, сетне, много бавно, почна да разтяга всяка част от тялото си. Повечето кости изпукаха.
- Срещнах... представител на един стар познайник. - започна. - Не разбрах много, но това което знам, няма да се хареса никому.
Арианна отпусна стойката си и напрежението сякаш за миг се отече от тялоо й. Беше килнала глава на една страна и слушаше. Калион се огледа, и когато на палубата видя само нея, Бром, лефът и DC реши, че може да продължи. Направи няколко крачки към средата на кораба, за да може да го чуват всички без да се налага да вика.
- Кралят на демоните ми нареди да убия Балтазар. Това се случи не много отдавна, когато получих едно видение. Ти беше там! - той погледна DC. - В моя защита, всеки път когато мога да направя нещо, което кралят на демоните не иска, го правя. Тогава не прецених за какво точно ми възлага тази задача, освен за своя собствена демонична изгода... Сега знам по-добре.
- Балтазар е свободен. Не знам със сигурност кой е той, но във въздуха надушвам аромат на сила, която и ти имаш в кръвта си. - рече на Арианна. - Надушвам и друга, много по-позната сила... Но тя не е твоя. Изгубила си я преди време...
Арианна не трепна. Просто една искрица проблесна в очите й - достатъчен знак за Калион да кимне и да смени темата.
- Каквото разбрах е, че Балтазар е всемогъщ. Само ние знаем за него сега и това ни прави пречка да бъде изтрит от паметта на света. Ако това стане, той може да стане бог. Разбрах и за нещо, наречено Претворението...
Изненада се, че Арианна рязко си пое дъх и зениците й се разшириха. Бе очаквал поне малко сепване, но...
- Сигурен ли си? Претворението?
- Да. Но...
- Сигурен ли си, че това си чул?
- Да!
- Тогава сме в много по-голяма беда, отколкото си мислех!
- Много по-голяма дори от това. - отвърна Калион. - Ако той стане бог, този свят ще е само началото. Разбрах, че ще има силата да достигне и до много по-...древни места. Не знам дали искам да вярвам на демони, но когато им се налага да си спасяват кожата, стават доста честни. Не съм ли добър пример? - подсмихна се. Чак сега забеляза, че зъбите му са още остри и още има черти на Бръснача по тялото си - малко повече шипове и рога от нормалното. Не си личеше отдалеч, но имаше нещо... различно. Силата му като че ли не искаше да се уталожи съвсем този път.
- Та... какво правим оттук натам?
- Кристалният град. - отвърна Арианна.

Нимфите бяха малко - не повече от десет. Но сега носеха силата му и можеха да сътворят цял пасаж от себеподобни. И най-хубавото беше, че му бяха верни до гроб. Беше преценил, че волята в слугите е нещо ненужно и надценено.
Но морските духове бяха само добро начало. А щом ставаше дума за духове, имаше и други, които си струваше да покори...
Духът на северняка винаги минаваше над тези води. Беше древен и могъщ, и невидим за простото око. Но падна бързо пред мощта на Балтазар. Чернитет пипала се стрелнаха от водата и го удавиха за секунди. А когато отново се надигна, севернякът започна да носи със себе си мирис на разложени трупове и леш...
Вятърът му донесе много неща. Но това, което грабна вниманието му, бяха гласове от юга, които неколкократно повториха едно и също име:
"Балтазар... Балтазар... Балтасар..."
Пет гласа. Петима. Те значи знаеха още кой е. Значи имаше още малко пречки...
Би се ядосал, но не го направи. Какво пък? Петима смъртни! Какво бяха за него след като покоряваше със замах духове, древни колкото този свят. А и един от гласовете му беше познат...
"Малка, малка Арианна. Май е време пак да се срещнем!..."

Хм....разнообразието явно е тясно свързано с опасността и края на света. Да не си пожелае една нимфа интересни времена.
- Може ли все пак някой да обясни какво точно става? Тоест ясно е, че древно зло се е събудило и не ни мисли доброто, но защо е избрал морето? Какви опасности крие и какви сили притежава? Какво е Претворението?
Нимфата тотално се беше заплела в думите на другите и сама не можеше да се отплете. Погледна с надежда за отговори към Елеазар. В блясъка на очите му се оглеждаше едно тайно познание, скрити мисли и чувства, сякаш събудени наскоро.

Над небето се протегнаха тъмните сенки на орлите. Бяха повече. Може би 10, може би 15...цяло ято от крила започна да кръжи над кораба. Онзи, който доведе на крилете си Арианна се спусна надолу. Спря се пред нея и допря клюн в челото й.
Тя се усмихна загадъчно.
Бавно, но сигурно каза:
-Той знае къде съм. Знае коя съм...но не знае, че елфите помнят. Те не са забравили. Точно в момента стотиците същества из владенията им, разказват историите, древни колкото света. Слушат и преразказват на децата си. Те знаят кой е Балтазар. Библиотеките им пазят свитъци, легенди, магии, за които само може да предполагат.
Тя отново се усмихна, долепи бузата си до огромната глава на орела и започна да нашепва нещо бавно и тихо. Допря ръка от другата страна на главата му. От нея се понесе топла вълна, която усетиха всички. Топлината изгори перушината и накара птицата да изкрещи. Арианна не спираше да говори...бавно, успокоително. На главата на орела се появи символ. Той се отскубна от хвата й и полетя високо.
Тя се наведе и докосна със същата ръка палубата. Продължаваше да говори равно, но вече малко по-високо. Топлата вълна отново мина през всички, този път по-силна. Разтля се около тях и обхвана другия кораб. Ръката и беше изгорена, кървеше и капките падаха по белите дъски.
Падна на колене. Очите й също кървяха.
Елфите се втурнаха да й помогнат веднага щом Елеазар ги погледна.
-Заклинанието на пазителите-каза тя тихо-То ще ни опази поне до Кристалния град.
Елеазар почувства облекчение. Облекчение, че корабът не се запали, но също и че не усещаше тази опасност.
Погледна към нимфата и заговори:
-Нимфите са древен народ на предатели-той замълча за момен и продължи.-Съжалявам, че го казвам .Нямам нищо против теб или братята ти. В първата битка между децата на илирите и нашия свят нимфите застанали на страната на страната на по-могъщите, онези с магическата сила. Тогава те били много по-силни, могъщи и имащи знания надхвърлящи многократно сегашните ви познания. След края на войната те били обявени за предатели към нашия свят, били лишени от познанието и оставени на произвола на морските дълбини, които по това време били далеч по-негостоприемни.
Той продължи:
-Този, който си е проправил път в нашия свят е един от победените илири. Не дете на илир, а един от онези, дошли през морето в началото. Тъй като било опасно да го затворят с децата на илирите, елфите и илирите, застанали на тяхна страна, го затворили на остров, който после потопили и оставили историите за него да бъдат забравени във вечността. Сега той е на свобода и очевидно се е обърнал към предишните си морски съюзници. Рифът на нимфите е негов-каза по-скоро на себе си.
-Ние не сме забравили за него. Вятърът нашепва името му у по-старите ми събратя.
Той отпусна главата си назад, свлече раменете си и изгуби достолепната поза, в която обикновено заставаше. Небето му изглеждаше различно синьо. По-мътно, по-неприветливо.
Чувстваше се напълно безпомощен. Беззащитен. Ядосан и уплашен.
Елфите отведоха Арианна в каютата му и се опитваха да й помогнат както могат. На кораба имаше достатъчно лечебни мазила и елексири.
Той хвърли по един поглед на всички и задържа очите си върху нимфата.

"Народ на предатели...отнети познания и наказание в лицето на морето...Добре звучи като се замислиш. Прадедите ми са сбъркали и сега аз страдам заради тях" си мсилеше нимфата, но всъщност каза:
- Мислиш, че и сега нимфите са се обърнали на страната на ...Балтазар? Досега съм се срещала само няколко пъти с мои братя и сестри и дори не знам къде мога да ги намеря ако имам нужда от тях.
DC все още не осъзнаваше напълно каква опасност очаква и тях и всички останали. Не осъзнаваше и защо не отмества поглед от очите на Елеазар, но въпреки това, погледът и продължаваше да гадае блясъка на очите му.
- Какъв е планът сега? Отиваме в Кристалният град, но аз не мога да отида. Не мога да се разделя с морето....по-точно с водата. Не искам силите ми да ме напускат, а досега съм издържала само 12 часа без да плувам - нимфата все още гледаше елфа в очите и говореше само на него - Щом не мога да се върна в морето....няма ли река или езеро в Кристалния град?

-Има извор и до колкото съм наясно той стига до залата на оракула. Предполагам Арианна няма да има нищо против да си там, докато тя се възтанови.
Седна на пода и обви с ръце едното си коляно. Облегна главата и гърба си на рамката на палубата и погледна нагоре към нимфата. Беше доловил погледа й. Не го изпускаше от очи.
-Какво има?

-И аз щях да питам това! Очите ти са толкова странни в момента - преплитат се различни проблясъци и сякаш нещо се е скрило зад тях.
DC най-накрая отмести поглед от елфа, огледа морето за миг, после бавно седна до него и се загледа в небето. Цялата природа беше заета да гледа, гледаше към едно и също място. Най-вероятно там беше и Балтазар.
- Извори...никога не съм била в извор, прекалено далече са от морето. Ако наистина не е проблем, бих останала там, поне докато опасността тук, в морето мине. Всъщност....не съм мислила какво ще правя след като слезем от кораба. Мястото ми е във водата, по-точно в морето, което обитавах, но сега то е прекалено далеч оттук. Може би ще имам време да помисля какво ще правя, когато стигнем в Кристалния град. А ти какво ще правиш? Трябва да защитаваш хората си, водейки битка с древно и могъщо създание.

-Не знам. Чувствам се странно, когато знам, че тя е около мен. Не мога да подчиня мисълта си, започват да изникват странни сцени в главата ми. И знам, че това са реални неща...А сега...сега се чувствам като мравка.
Той спря и заби поглед в обувките си.
-Не мога да направя нищо. Нимфите, които предполагам, че е подчинил са на пътя ни. Няма как да стигна възможно най-бързо до народа си. Ако опитам да заобиколя ще отнеме месеци-отново я погледна-Ами ако ги убие?

"Трябва да го успокоя..." помисли си нимфата, но не знаеше точно как....
- Няма да стигне преди теб до народа ти! Ще помогна с всичко което мога, за да успееш! Колкото и нимфи да е подчинил....- DC се замисли за момент, все пак говореше за свои братя и сестри - ... ще им помогнем, дори това да означава да ги премахнем. - "ето защо сме предатели, помагаме на този който ни е симпатичен....даже се обръщам срещу моя народ, за да му помогна да спаси своя народ!".
- Ще разуча морето, без да влизам в него, щом казваш, че е опасно. Орлите на ... нейните орли могат да видят отвисоко какво е положението. Все пак на този кораб се е събрала група от силни и могъщи създания...надявам се и добри.
Нимфата без да иска отправи поглед към Калион. Все още не можеше да намери сили да говори с него, пък и сега видя такава част от него, която не можеше да приеме. Тази част от него го променяше до неузнаваемост.

Арианна беше заспала. Не разбра как Елеазар е посмял да я повери на грижите на 2ма елфи-моряци, но се примири с факта. Поне не беше усетила какво правят, понякога дори и елфите имаха доста болезнени изцерителни методи. Ръката не спираше да пулсира и това я побъркваше, защото имаше чувство, че цялото й тяло пулсира, а може би беше така и не се заблуждаваше. Затова мразеше магиите. Винаги се плащаше цена за тях. Нямаше представа дали заклинанието й ще подейства, беше могъщо и срещу добър магьосник-неразбиваемо, но не и срещу илир. Вече не я интересуваше особено.
"Ще се видим скоро" помисли си и направи кисела усмивка.
Свали превръзката от ръката си. Беше обгорена, но вече значително по-добре. До 2-3 часа може би нямаше да има и следа от раните. Може би...
Извади ножа от колана, предтавляващ деликатна елфическа, сребърна верижка, която сякаш на магия се крепеше на кръста й. Сряза същата обгорена длан и остави кръвта да потече по белия под. С няколко капки очерта кръг, последваха го три тайни думи от пода изникна кръглия каменен оракул, подобен на този в Кристалния град, но много по-малък. Потопи ръката в ледената вода. Тя веднага се просмука в раната и придоби кърваво червен цвят.
-Какво прави онзи, който нарушава редът в този свят?
Въпросът беше ясен, отговорът не съвсем.
Видя севернякът, който рушеше със своята сила, видя нимфите, които бяха завардили прохода към царството на елфите. Видя тяхния кораб, който се отправяше към черните стени на Кристалния град. Видя Балтазар, той също гледаше към нея. Произнесе името й. Сърцето й затуптя бясно, но не беше страх, нито ярост...не знаеше дали това са негови чувства или нейни.
Извади ръката си от водата и оракулът моментално изчезна. Лицето й бе по-бледо от снега, но не от уплах.
Спомни си го...Тя беше почти дете, а той прекрасен мъж. Всички млади девойки оставаха удивени от него, но тя...тя беше обещана за негова жена. И най-вероятно щеше и да бъде, ако не се бе случило това бедствие за цялата земя. Тя не все участие в тази война. Стоя отстрани , наблюдавайки от своя остров и се надяваше той да се върне при нея. Не я интересуваше дали щеше да се върне като победен или победител.
След време никой не помнеше детайлите, а тя бе точно това. Детайл. Любовта й беше детайл, неговите чувства бяха детайл. Тя продължи към живота и след време си избра съпруг измежду елфите.
-Балтазар...-прошепна тя.
"Много време мина от тогава и нещата се промениха, ти нямаш право да правиш това, което си започнал..."

Eлеазар остана мълчалив известно време. Обмисляше...търсеше идеи, варианти. Изведнъж очите му заблестяха с див пламък.
-Знаеш ли, говори се че все още има народ...древен народ, създаден изкуствено от магьосници срещу магьосници, който не се влияе от никаква магия. Според преданията живеят в планините отвъд елфическото царство, там цари вечна зима. Малобройни са, но ужасно силни. Възможностите им наподобяват магии, но всъщност са просто безумно добри в открит бой, засада, следене...Отдавна са извоювали своята независимост и никое магическо създания не посмява да прекоси земите им.
Ако ги видиш в бой ще си помислиш, че не са живи хора, а сенки...толкова са бързи.

Елеазар се изправи и кимна на един от елфите, който веднага донесе мастило и малък лист. Започна да пише на листчето с завидна бързина.
Изсвири с уста странна, елфическа мелодийка и един от орлите се приземи срещу него. Той долепи глава до неговата и започна спокойно да нарежда заръките и молбите си. Елфът който му подаде листа, сега му подаде дълга, тънка, златна връв, която Елеазар закачи за свитъка, а после преметна през главата на птицата. Заклинанието на Арианна щеше да го пази до земите на този народ.
Последни думи и птицата разпери крила. Той наблюдаваше как тя се извиси в небето, а после как бързо се отправи към хоризонта.
-Говори се също така, че във войната с илирите били съюзници на елфите, но изменили на своя съюз и не взели участие. Елфите ги оставили живи и никакво наказание не ги сполетяло, но ги накарали да поставят клетва, че техните наследници ще се бият за тях, щом момента настъпи.

Бром изпсува под нос и хвърли бутилката в морето- в каква дяволска простотия се бе забъркал този път? Замъкна се до облегналия се на такелажа маг и седна тежко...
- Ще ми обясниш ли какво мамка му се случи току що?