Upon the sea!

DC беше силно развълнувана. Не беше виждала земята, камо ли да се разхожда по такава твърда повърхност. Искаше й се да разгледа живота на хората. А колко много хора имаше там....купища народ! Все различни и толкова странни. Тя се намираше в една приказка, която надминаваше дори най-смелите й сънища (доколкото сънуваше) за хората. Искаше й се да слезе при тях и да почне да прегръща всеки срещнат.
Но не го направи. Вместо това се върна обратно във водата защото силите й се изчерпаха. Цялото това вълнение и усилията да остане колкото с еможе по-дълго на кораба. Помощта която беше указала на моряците с времето и посоките я бяха изчерпали тотално. Сега се нуждаеше от няколко часа прекарани под водата, сред нейните приятели и може би даже можеше да обиколи и разучи по-добре целия бряг и да освободи някоя и друга заблудена костенурка, хваната в мрежа. Остави робата с която беше облечена и скочи във водата. Почувстава се намясто, водата я обгърна и тя усети прилив на енергия. Заплува на север (или може би запад...не беше сигурна все още).
Щеше да се върне вечерта и даже може би щеше да се осмели да се разходи с другите на земята и да научи повече за навиците и обичаите им.

Времето сякаш подтикваше за усамотение. Слънцето жареше с онази особенна жега, характерна само за морето, само за ранния следобед. Тихият, ленив прибой и муднитя бриз идва-едва нарушаваха натежалата като памук тишина, и то мудно, едва-едва, сякаш бяха прегърбени старци, запотени под слънчевите лъчи.
Всеки пое по свои задачи - или удоволствия. Бром отиваше в града да се напие, да намери някоя по-освободена прислужничка в евтин вертеп или да се забърка в някоя беда. Най-вероятно поне две от трите. Първото със сигурност.
Загадъчната нимфа, която ползваше каютата - а и гардероба - на Калион можеше да е навсякъде. Не я бе виждал. Не я бе чувал, макар и да бе чувал за нея. Нямаше огромно желание. Водните духове му бяха далечни - освен може би онези от най-дъблоките, прокобни пропасти в студените сърца на океаните. Те бяха почти толкова демонични, колкото и истинските демони от огнения ад, макар и да носеха със себе си студен шепот на непонятна лудост...
Бетамеш се беше изнизал от кораба едва ли не потайно. Калион се бе зарекъл да не смъква поглед от него, ако може. Знаеше, че момчето носи товар на плещите си - самото то не го осъзнаваше. Дарбата му беше дива, неосъзната, груба и недодялана - с назъбени краища като диамант, току-що откъснат от скала в недрата на планината. Но беше и могъща дарба - следователно опасна. Трябваше да наблюдава, да взима бележки и при нужда - да се намеси. Бетамеш беше невидим за повечето хора - дребно хлапе, способно при това да променя вида си. Но Калион, благодарение на Бръснача, рядко забравяше как изглежда душата на човек. Неговата беше детска, безгрижна, но, кой знае защо, в едно нейно ъгълче, за секунда винаги, никога за повече, се мяташе грубо ухилена физиономия. Сетне чезнеше сякаш не я е имало...
И друго бе зачезнало - едно мрачно усещане. Дали това не бе далечно предупреждение за растящият опасен глад на Бръснача, който сега бе уталожен? Или пък нещо друго.
Някои биха сметнали Калион за песимист. Но нямаше да са прави. В сравнение с него, песимистите виждаха света пълен с дъги и дъжд от цветни листенца. Калион гледаше през очилата от черно, натрошено, режещо стъкло на демона в себе си - гледката бе трагична. Плашеща даже. Тъмни шепоти във всеки ъгъл Мрачни предзнаменования и тихи, мърморещи древни гласове от мрачно минало. Спомени на стотици души - и само най-тъжните, най-подтискащите се изреждаха пред погледа му. Да носи демона не беше като да е благословен с прокълнатото могъщество на подземния свят. Беше проклятието да знае, че всяка красота около него беше маска, тънка цветна покривка. А когато тя паднеше - и тя щеше да падне при най-лекия порив на вятъра - отдолу щеше да се покаже дружелюбната усмивка на гнил труп и много, много, много мъртви кокалести ръце, които щяха да завлекат всичко по дяволите. Буквално!
Мисли, мисли, мисли... Мрак, мрак, мрак... Двете като да бяха споени в някакъв ужасен сироп, който течеше из съзнанието на Калион. Но какво можеше да направи той? Стискаше зъби - и това е. Носеше своя товар като стотина наковални, които му се присмиваха и го шибаха по гърба с бодлива тел - наковални от ада.
А какво ли накара мислите му да залетят натам? Освен всичко, ставаше дума... Това, че откакто беше стъпил на палубата на този кораб, нещата сякаш бяха разбрали как точно да протекат гладко и после бяха взели всевъзможни мерки да се случи обратното. Беше загинал само един - засега - но нещо, което или беше песимизъм или, в лошия случай, суров реализъм, караше Калион да мисли, че този един ще е като знамето, веещо се върху огромна заснежена планина...
От трупове...

ХА!!!
И това ми били крадци! Няма и половин час, а Бром вече бе напълнил втора кесия (след бързо спринтиране до кораба да остави едната ) , ''майстора'' реши че му е време да пийне. Слънцето беше доста приятно а в страноприемницата в ляво от него предлагаха храна и пиячка на открито. Избра си малка маса със добра видимост ( и добра възможност за целеустремено спринтиране) и свирна на слугинчето. Някакво хлапе на около 9-10 години ( само боговете знаят с толкова мръсотия по него дали е момче или момиче) дотърча с поднос.
- Носи ми бира, хляб и някаква манджа... Люта! (след времето прекарано на кораба бе зажаднял за нещо различно от ром и суха храна) Давай по-чевръсто че съм в добро настроение... Крадеца се ухили тъпо, детето сигурно щеше да си изпочупи краката да му донесе яденето надявайки се на бакшиш... какъвто естествено нямаше да получи.
Бром огледа заобикалящото го пространство, хората идваха, ядяха и се изнизваха ... доста забързано при това ... крадеца се ухили в скоро време на острова явно щеше да се случи нещо доста ''интересно'' !

Добрее.. като изключим ужасната сутрин, която имаше със заспалата проститутка пред вратата й и носещата се миризма на прогизнала скумрия, всичко беше наред (не че заспалите проститутки не бяха в реда на нещата,тъй като Аманда живееше близо до местния бардак,но обикновено тя ги плашеше и те рядко си позволяваха лукса да заспиват около дома й). След като приключи с дребните разправии тя се отправи към пристанището за да набележи нова жертва или по-точно нов кораб с интересни дрънкулки по неин вкус. За целта трябваше първо да огледа всички новодошли кораби, да поразпита тук там, да разбере на кой кораб, кой капитан отговаря и да започне работния ден.Обикновенo тя беше много подредена и голям перфекционист в „работата си” , оглеждаше хоризонта, изготвяше си план и стриктно спазваше всяка точка от него.
След като избереше капитан, тя бавно го изследваше ( изследването не траеше повече от 15 минути, колкото да разбере дали предпочита руси или черни, с гърди или без гърди, можеше да бъде всичко, дори и мъж за по-странните капитани ), после търпеливо изчакваше да отиде с екипажа си в близкия бардак или странноприемница, да се напият и тя да поеме нещата в свои ръце.Разбира се повечето пъти директно с пристигането на кораба екипажа се притичваше за ром и манджа в близките странноприемници, което я улесняваше. Сега официално огледа й бе започнал и отиде до стария рибар, който обикновено знаеше всичко за корабите и хората на пристанището:
-Е какво имаш за мен днес?
-За теб „добър ден”, „как си” няма ли?
-Е, знаеш ме, такава съм, карай по същество!
-Имам нещо интересно за теб, онзи кораб там виждаш ли го?Мисля че крият нещо.Твърде тихи и потайни са, за да дойдат в нашия град просто за да разпуснат.
-Капитан?
-Казва се Джак.Голямо пиянде.Около 40 годишен, 190 см, едър. Ще го познаеш. А сега изчезвай хлапе, имам и друга работа освен да ти снасям информация!
-Ее.. тръгвам де, стар мърморко. И се пази! - каза го и се усмихна топло, което беше нетипично за нея, но обичаше старчето.
Работният ден за Аманда започна.

Бром доизпи халбата си и стана, слънцето дори не бе и преполовило пътя си още а на него му бе дошло настроението за нещо по-тежко и все пак... защо първо да не поработи малко. Остави пари за яденето си на масата и стана. Коя ли техника да използва за да припечели... какво пък нека просто поджебчийства... О на ъгъла имаше просяк - те винаги бяха бъкани с пари...

Докато търсеше внимателно човек на име Джак, за който знаеше не много неща, погледа и се спря на поредната джепчийска свада.Но този път беше различно, до сега никой не се беше сещал да ошушка онзи просяк, а той наистина беше червив с пари, но хората лесно се лъжеха по оръфаните дрехи и натрапчивата миризма.
-Леле.. този си го биваше, смръдльото дори не се усети... Хмм - омисли се за кратко и започна да изучава индивида пред нея, който явно имаше опит в кражбите.
Въпреки че мястото бе пълно с крадци, всички бяха аматйори. Чисто и просто безделни пияници.И този не беше много стока, поне на пръв поглед, но имаше нещо много интересно в нeго .Не беше обикновен джепчия на дребно.Трябваше да го провери.

Бром сви зад ъгъл и извади малката кесия, която бе измъкнал, тя беше разочароващо лека... и пълна с някакъв бял прах... може би магически? Щеше да даде на Калион да го погледне по-късно. Сега му трябваха повече пари ... хм и може би точиларски камък - дали на острова имаше ковач? Явно да и то съвсем на близо му отговори един от моряците който се бе запътил на някъде, с него май бе играл зарове предишната вечер...

Капитанът в компанията на малко ром, една брюнетка и една червенокоска се беше отпуснал в една от стаите над кръчмата "Старият протрит галош". Имаше съмнение дали червенокоската беше пълнолетна, но и за годините си беше достатъчно надарена и използваше така добре езика и устата си, че не му се искаше да тръгва оттук. Най-хубавото беше, че поне една от двете щеше да пробва да го обере, той щеше да я хване и да каже на сводника, че няма да им даде и една жълтица за дето са се опитали да крадат от него. Задоволството му беше пълно.
Скоро щеше да се стъмва.

Ех, какъв ден само! Откога не беше плувала толкова....водата й липсваше. Набързо обиколи периметъра и цялата плажна ивица и се запозна с околмостите. Помогна на няколко честни рибаря, и разбира се провали плановете на онези надути говеда, които си мислеха че мортето е направено само да им дава и че търговията с костенурки е перфектната работа за тях. После се помота, гмурна се в една дълбока пропаст и разучи живота в нея. Докато се изкачи пак по-близо до повърхността, забеляза, че водата е по-тъмна и все по-малко светлина прониква в тях. Набързо се ориентира и намери пътя към кораба. Много предпазливо и внимателно се качи на него, трябваше да е сигурна, че никой не я гледа. Намери дрехата си, облече я и погледна пристанището, този път, не от морското равнище. Денят бе към своя край, затова пък хората по улиците се бяха удвоили. Имаше нещо в нощта, което караше тези същества, противно на останалите, да се събудят и да покорят света. DC забеляза, че само Калион бе на борда, всички други явно бяха тръгнали да търсят забавление. Реши да остане и тя при него, докато косата й не доизсъхне. Седна на около 3метра от него, на една бъчва, за да не го притеснява и зачака загледана в пристанището.

Калион забеляза жената на пристана... Беше трудно да я пропусне. Бръснача в него му даваше много повече сетива от нормалните пет. Всек поглед над човек беше като пълен букет от нови, непознати и познати усещания. Още щом крайчецът на периферното му зрение я докосна, го лъхна аромата на море, на зелени водорасли. Цветове, сякаш откъснати от палитрата на коралов риф, се завихриха пред погледа му и съзнанието му лека-полека се понесе в някакъв старнен ритъм, който бучеше наедно с прибоя. Миризма и вкус на солена вода полепнаха по него - не, закрепиха се и го обгърнаха в океанска прегръдка. Беше усещал такива вълни от спомени и чувства в най-груб, див вид от всеки но... Богове... все още не се беше срещал с нимфа. Сякаш плуваше сред най-тъмните, диви, страховити океански води - беше сред тях, разпенени вълни го блъскаха наляво и надясно, а той не бе помръднал дори мускул. Боже би беше подценил силата на морските духове...
Слезе от кораба. Босите му крака сякаш не усетиха промянаа - от влажното дърво на палубата върху влажното дърво на кея. Но някак факта, че беше на твърда земя го накара да разкърши рамене и да отметне иначе постоянната замисленост и сънливост. Бръснача също изглеждаше почти ведър - залутан в своето си мрачно кътче из ума на Калион. Но като че ли и той бе упоен от незнайната морска магия на тази нимфа, която обикновеното око би сбъркало за простосмъртен човек...
Приближи се тихо и бавно - не искаше да я стресне, макар да знаеше, че вече сигурно е усетила поне по пет начина че е тук. Около нея наистина имаше морски аромат, една-две перлени капчици лениво си прокарваха влажни пътечки по кожата й, а още мократа и, лъщяща коса криеше не едно водорасло.
- Ти трябва да си мистериозния гостенин в каютата и незнайният крадец на дрехите ми. - усмихнато рече той. "Както и похитителката на цялото ми любопитство за момента.", додаде наум.

Нимфата познаваше Калион само като мъжa чиито дрехи носи и в чиято каюта спи. Никога не се бе замисляла да се запознае с него. Изглеждаше толкова по-странен от другите, имаше някаква неестествена украска по цялата кожа - странни завъртулки и символи, някои от които бяха познати на нимфата като силни знаци използвани в магията. Не се беше замисляла какво всъщност е странното в него до момента в който той се доближи до нея - тръпки преминаха през цялото й тяло от усещането за опасност. Имаше нещо тъмно, мрачно и жестоко в този човек, но не беше част от него. Ярост, гняв в най-чистата им форма лъхаха от него, но само ако DC пожелаеше да ги усети. Можеше с лекота да подуши и човешкото в него, някак потайно и изстрадало, натоварено с прекалена тежка задача за същността му. Усещането за опасност премина само за част от секундата и DC се успокои в мига в който чу гласа му:
- Ти трябва да си мистериозния гостенин в каютата и незнайният крадец на дрехите ми. - каза той и се усмихна.
Усмивка, искренна и весела. Толкова топла, че нимфата можеше да се загуби в нея и да забрави за яростта скрита някъде там в душата на тази усмивка.
- Здравей - отговори след кратко мълчание. - Ти си значи страшният маг, от който всички бягат. Не ми се виждаш никак страшен, а колкото до дрехите, не знаех че ме възприемаш като крадец, веднага мога да ги върна ако пожелаеш.

Ама че глас... Би могъл да го описва с хиляди пясъчни метафори, потънали в лазурите на плитки заливи, които не познаваха тъмнината и винаги бяха милвани от слънчевите лъчи. Но защо? Можеше ли някой да опише какво е да язди звездите? Можеше да пелтечи замислено, с поглет, който не се откъсваше от небето, и да се моли езика му да произнесе следващата дума поне членоразделно.
Калион просто разбра едно - това същество беше може би най-безценната, чиста перла, до която се беше докосвал през живота си. Толкова невинно и някак далечно от света, толкова не на място, че го привличаше като фар в мъглата. Колкото магнетична беше тя, толкова огромен бе стаха му, че може без да иска да я разтроши, да я попилее на хиляди малки парченца само с едно докосване на черните нокти на странната му орис. И явно страха беше изригнал от дълбините на сърцето му и като вълна, пробягала по чисти, кристални води, бе обходила лицето му. Очите му сякаш отказаха повече да срещнат тези чисти езера срещу него. Може би от страх, че дълбоко в зениците му можеше да гори предателска, демонична искра...
- Наред ли е всичко? - прекъсна размисъла му нимфата. Нещо в него сякаш се раздра. Искаше да се усмихне пак и да отговори, че всичко е чудесно. Да остане и да говорят. Но всеки път когато понечеше да помръдне с ъгълчетата на устните си, виждаше озъбена в зверска радост демонична физиономия нейде в себе си.
- Да, всичко е... чудесно. Не се тревожи за дрехите, носи ги докато ти е удобно.
Сетне се завъртя на пети, рязко, и понечи да се върне на кораба. Но не можа да тръгне просто така. Не беше редно... Не чувстваше, че е редно...
- Не разбрах името ти... - обърна се.
Тя му го каза. Или поне някое име.
Калион кимна и, този път от само себе си, без да се бори срещу нея, на устните му изгря усмивка.
Беше красиво име...

Страх. Усещаше страх, но не го чувстваше, идваше от мага. Но защо той би се страхувал от нея? За няколко мига в очите му се развихриха и смесиха чувства и мисли, объркани и нелогични за DC. Вихрушка от усещания се завъртя около него, но не достатъчно дълго за да може нимфата да ги разгледа.
- Наред ли е всичко? - го попита.
- Да, всичко е... чудесно. Не се тревожи за дрехите, носи ги докато ти е удобно.
Усещаше, че лъже. Определено му стана нещо в мига в който чу гласа й. DC се почувства някак специална, успя да притенси човек само с гласа си. Вярно Калион не беше напълно човек, не знаеше какво е, но беше сигурна че има нещо друго в него. И все пак тя беше виновна за неговото състояние и това откритие я накара да направи нещо нетипично за нея, присъщо за хората - отметна кичур от все още мократа си коса. Но магът вече се беше обърнал....да не би да си тръгва?
- Не разбрах името ти... - обърна се.
- DreamCather... но можеш да ми казваш и само DC.
Отново усмивка, красива като слънцето, се появи на лицето му. За втори път тя несъзнателно отметна кичур коса и отвърна на усмивката на мага.
- Защо седиш сам тук? Не искаш ли да разгледаш града, да се позабавляваш като другите?

- И тук ми е достатъчно приятно...
Тълпите го отблъскваха. От страх какво би станало ако... Не, стига! Всяка втора мисъл го водеше към Бръснача. Винаги. Задължително.
- С изненада откривам нови неща за морето, с всеки нов миг. - замислено продължи. Не знаеше дали трябва, но толкова дълго не беше говорил като истински човек. Толкова дълго беше шепнал думи на непоклатимост срещу мрака в себе си... - То руши, гради, отдръпва се и приижда, буйно, люлка на животи и техен гроб. Студено, приканващо, безконечно, необятно... Но най-магично като че ли е неговото умение да влага във всяко свое чадо образа си, силата си... Откривам, че намирам в морето неща, които никога не съм знаел, че може да има. То е... спокойно. Дори при най-свирепата буря, под водата цари мир. Мир...
Загледа се към последните зари на залеза. Мир... Самата дума сякаш го откъсна от този свят. Мир... Само да можеше да го намери. Мир... Тази болезнена мечта. Мир...
- Благодаря, че откъсваш страховития маг от страховитите му мисли, дете на океана. Надявам се да имаме още много да си кажем. - Усмихна се почти извинително, отстъпи половин крачка и кимна тъй, сякаш се преклони пред другото същество. Пред онова по-чисто, недосегаемо, светло създание. - До скоро!

- Защо тръгваш? Отдавна не бях чувала някой човек да говори така за морето, дори моряците на корабите не обръщат вече такова внимание както преди. Никой вече не се моли на морето, все по-малко хора му говорят с уважение и възторг. А аз знам най-добре, винаги съм там, под водата, грижа се за него, за живота в него. Пазя мира...доколкото мога.
DC не искаш да пусне мага. За първи път на този кораб намери достойно същество, разбиращо. Искаше да го задържи до себе си поне още малко, да го слуша как говори за морето, да му каже всичко, което досега знаеха само рибите и раците, за себе си.
- Ако все пак трябва да тръгваш, и не искаш компания, обещай ми че пак ще се видим и пак ще говорим.
Какво още можеше да направи за да го накара да остане или поне да знае, че ще се видят пак. Може би да го хване и да не го пусне....но той беше човек, а тя все още не ги разбираше и може би не беше толкова мъдра постъпка. Може би, защото той все пак е маг, може да му покаже красотата на морето, да му даде частица от спокойствието там. Така той щеше да носи в себе си, в спомените си, един от нейните спомени и нямаше да я забрави.
Помисли си за дълбината, която беше разгледала по-рано същия ден. Представи си наново полумрака, представи си водораслите, които бавно и лениво се полюшваха и малките рибки скрити в тях. Представи си какво е усещането водата да е навсякъде около теб, да си потопен в нея и да усещаш нежните й ласки, докато плуваш нагоре, към повърхността. После прати всички тези представи на мага и се надяваше той да я разбере, да види всичко това, да го запази и да не я забрави.

Бета не го интересуваше какво точно се беше случило с останалите. С бодра крачка цепи право през центъра на града, сви една опърпана шапка от един хлебар и се инсталира на площада, който му се стори най-голям с шапката на земята пред него. беше си честен труд, като изключим свитата шапка.

След петнайсетина минути, около него се беше събрала тълпа от зяпачи, кото се хилеха с глас на Бета, който имитираше джуджешки благородник, същевременно имитирайки бюста на известна, точно с това, едрогърда елфическа магьосница. После се премяташе и падаше на космат гръб, сплетен на плитки, като онзи капитан и мореплавател, който всички знаеха като "косматия Хъб".

Получи доста пари, за глупостите, които правеше. Едно момиче, с около 5 години по-голямо от него даже му подаде бутилка ром, очевидно от пазарската чанта, напънлена със парите на тати, и предназначена главно за него, съдейки по количеството бутилки вътре. Скоро, Бета отпиваше по няколко глътки на номер за вдъхновение, и за да се прави на мъж за пред сладкото червенокосо момиче. Не предвиди факта обаче, че след като преполови бутилката ром, неговите цели 30 кила няма да го избавят от неизбежните последици от алкохола. Оплеска грандизно номера с кучешката физиономия, олюля се и грандиозно се стовари по нос пред всички, както беше скочил с цел да направи салто.

Тъй като не помръдна, половината тълпа го обради и започна да го мушка с пръчки и вика в ушите. В следващия момент. Бета подскочи пелтечейки нещо, и очевидно с вярването, че глудница вълци го е нападнала...
- Аа, е я се ма'айте бе! 'Ставете ме нам'ра! Гррррдини!
Не беше голяма изненада, че всички скочиха и побягнаха като ужилени, защото Бета беше заел формата на нещо кучеподобно и рошаво, прекалено едро и с прекалено достоверно големи зъби. Прекрасно, Бета много би се изкефил на това ако не беше изпил толкова ром. Но сигурно нямаше да разбере как се е получило. Той наистина беше едно към едно с баскервилското куче! Ръмжеше като бесен, точеше лиги и всичко...

За съжаление, градската стража също мислеше така и след минути дрънчаха с мечове и щитове, тичайки към него. Бета се люшна на дългите кучешки крака и побягна на зиг-заг през града. Разни хора изкачаха от пътя му в паника а стражи викаха зад него насоки за останалите, разгласявайки плана да му препречат пътя и хванат. Бета не можа да го осмисли и предпочете да си бяга и ръмжи, чудейки се защо по дяволите не можеше да се успокои и превърне в малко сладко момченце отново. Щеше да заподозре алкохола доста по-късно.

Бром бе седнал на една стара колона на около 2-3 метра от земята и внимателно плъзгаше точиларския камък по острието на кинжала си. Мислеше- доста рядко състояние на ума от негова страна. Ако останеше на острова сигурно щеше да може да се препитава поне 3-4 месеца без проблеми, после щеше да му се наложи да бяга- винаги така ставаше, ако пък заминеше отново с кораба на Джак... не знайно защо, пътуването по вода му се бе понравило пък и бе приятно да има хора край себе си кото не биха го наръгали докато спи защото ги е погледнал на криво, но пък в морето беше... тегаво - нимфи, маг-демон , да не забравяме и слуха за вампири и...
Мисълта му бе прекъсната от голямото кучеподобно същество бягащо от стражата. Хрътката не приличаше на нищо което Бром досега бе виждал някак си ...хем човешка хем не. Реши да не му мисли много щом СТРАЖАТА я гонеше значи трябваше да й се помогне - такъв бе неписания кодекс на крадците. В двора на къщата до него имаше опънато въже за простиране- щеше да му свърши работа. Огледа хубаво улиците напред, животното щеше да свие в дясно защото просто нямаше на къде другаде да отиде, но нямаше гаранция че ще стигне навреме... какво пък нека се пробва.

Около 1 мин по-късно:
Бром се бе свил и чакаше едини край на въжето бе увит отколо ръката му а другия бе завързан за улук от другата страна на улицата... ето я и тупорнята... изчакай изчакай... КУЧЕТО ПРЕЛЕТЯ ПОКРАЙ НЕГО. СЕГА!
Бром дръпна въжето и се заслуша ... Трясък на броня, срещаща се с паважа, псувни и ... звук на падащ улук... последното не бе предвидено!
Май нямаше да е зле да се разходи обратно до кораба, при това бързо!...

Ама че странен тип!Първо ограби един просяк,после в продължение на часове стоеше на една колона и точеше ножа си отдаден на мисли.След това пък изведнъж стана социален и реши да спасява онова кучеподобно.. Започваше да й става все по-интересен.Без да се усети и тя побягна заедно с него, защото нещо вътре в нея й казваше, че непременно трябва да изучи всичко в него.Докато го следваше тихо и безмълвно, той бягаше почти без посока.Явно беше, че не познаваше добре мястото.А те бяха по петите му.За разлика от него обаче, Аманда знаеше всяко скришно място, всеки бардак, кръчма, къща, барака, всичко й беше познато, дори скритите на пръв поглед ъгълчета ставали свидетели на безброй плътски удоволствия, въздишки, влюбени погледи, нежни шепоти и непристойни разговори.Спря се за секунда и се замисли, дали да не се покаже и да не му помогне.Цялото й същество се преобърна, една голяма вълна от преплетени чувства на еуфория, страх, колебание, любопитство я заля и пропълзя по цялото и тяло.Тогава тя осъзна, че се чувства като ученичка, а тя не беше.Никога не се бе притеснявала, винаги знаеше отговора на всеки въпрос, решението на всеки проблем. И така докато се питаше дали да му помогне или да го остави да ги отведе далеч от тук, далеч от полицията, съдбата сама изигра своята роля. Странникът се закани да тръгне в погрешна посока и тогава не й оставаше друг избор освен да го дръпне за рамото и да го скрие зад старата къща на ъгъла.
-Шшшттт- каза тя, като постави показалеца върху устните си.
Да не си луд да минаваш от там.Изчакай да завият на дясно и ще те заведа на по-безопасно място.- Тя знаеше, че няма как да не я послуша, защото макар и косата й да беше разпиляна на безброй посоки и да закриваше по-голямата част от лицето й, големите й кафяви очи вдъхваха доверие и приветливост.Това беше нейният таен коз.


Бром се видя в чудо... до сега никой не бе успявал да го изненада в гръб. А сега от никъд някаква го награби и му каза да мълчи. Че пък и да й вярва... нямаше избор обаче наистина го бе загазил - не предполагаше че стражата ще го види, камо ли да го погне... явно тук бяха свикнали с крадците. КРАДЦИ!!! Тя бе крадец- също като него, но дали бе запозната с кодекса...? Е, все пак ,на харизан кон зъбите не се гледат. Бром съумя да кимне и изчака преследвачите да минат... след това я последва. Имаше нещо в нея... сигурно щеше да му излезе през носа, че е приел помощта й но вече бе късно за това. Имаше хубави ''очи '' и маниери обаче- това не можеше да се отрече...

Планът на Джон отново проработи.
Не остави и стотинка нито на сводника, нито на двете момичета. Запъти се към кораба с бодра крачка. Беше един смислено прекаран ден на сушата. Ромът също трябваше вече да е на кораба. После се досети, че все още имаха нимфа, която беше станала като част от екипажа и радостта му помръкна. Трябваше да реши как да я представи на кораба.
Докато вървеше и разсъждаваше в полу трезво състояние нещо тежко се стовари върху главата му.
Когато се свести се беше озовал на една тясна, мръсна уличка, не различаваше околните сгради. Мъжеството му беше заплашено от кухненски нож, а притежателят му беше малката, червенокоса проститутка.
Прецени шансовете си и реши да не рискува.
-Какво искаш?-каза с трепещ глас.
-Парите си-отговори момичето ядосано.
Имаше някакъв чар в нея дори и в такъв момент.
Джак понечи да бръкне в кесията си, но червенокоската приближи ножа още по-опасно близо.
-Само се успокои....
-Искам да ме изведеш от този остров. Качи ме на кораба си.
Джак се поколеба в отговора си.
-Аз...нее....
-Качи ме или никога повече няма да се радваш на женско присъствие!
Добре, признаваше си, че имаше нещо възбуждащо в цялата ситуация, но ако стоеше и гледаше отстрани.
Как по дяволите да я качи на кораба!? Нимфата можеше да мине инкогнито, но това червенокосо, едрогърдо, дребно чудовище-НЕ! Все пак нямаше избор.
-Махни ножа, обещавам да те взема с мен на кораба.

Всичко стана бързо... За по-малко от едон вдишване...
Калион бе тръгнал да се качва обратно на кораба, когато нещо го връхлетя. Беше предадена мисъл. Спомен в полет... Беше предназначен за него, но нещо по пътя се беше объркало. Такива спомени не би трябвало да могат да о достигнат...
В следващия миг усети как ръката му изпуска перилото, краката му омекват и той пада назад.
После мрак...
Отвори очи. Не знаеше след колко време. И не знаеше минало ли е време изобщо... Първото което усети беше лекота. Беше... безтелесен.
И беше в ада.
Това второ откритие го стъписа, но беше нищо в сравнение с третото.
Нямаше и следа от Бръснача. Беше изчезнал - а заедно с него и мракът в съзнанието му. Усещаше пуслираща болка, като от рана - явно оттам бе избягал...
Но как се беше озовал в ада...
А че беше ад, нямаше и съмнение. Никъде на света нямаше такава стая, като тази, в която беше в момента - стените, пода и тавана бяха черни, сяаш съградени от гърчещи се змии и железни прътове. Стаята имаше много повече измерения от видимите три - явно всяка стена можеше да се ползва като под, защото по стените, по тавана и навсякъде около него бяха накацали дребни демони с ярки очи и остри зъби.
В средата на стаята имаше трон.
На него зедеше Бехрегаст...
Бехрегаст беше негов стар "познайник" - демонът, който се бе опитал да призове на младини. Но Бехрегаст бе твърде силен - генерал на над тридесет демонични кохорти, той обладаваше огромна мощ. Точно тогава, при този провален ритуал, Бръснача се бе свързал с него. Бръснача бе син на Бехрегаст...
- Калион... - изтътна гласът на демона. - Порастнал си...
Калион замълча. Демонът бе насочил пронизващ поглед в душата му и не откъсваше очи оттам.
- Последният път ти привикваше мен в твоя свят. Приеми, че връщам услугата си и този път аз съм твой домакин...
- Как ме домъкна тук, дърти демоне? - изсъска Калион. - Ако съм мъртъв, знай, че няма да чуеш и стон от мен повече, колкото и да ме мъчиш- Душата ми принадлежи само на мен!
- Мъртъв не си, не още... Но някой ден и това ще стане, а тогава си мой - колкото и горд да си! - скастри го Бехрегаст.
- Тогава как ме домъкна тук? Защитен съм от теб и твоя род, знаеш го!
- Млъкни замалко, мръвка такава! - изрева изведнъж черният генерал, скочи с крясъка на ято прилепи и се изправи пред Калион - огромен и окървавен, от глава до пети. От двата му пречупени рога се лееше кръвта на всеки, паднал в битка - такова беше поверието... Сграбчи го за врата и го прибижи до лицето си с форма на овнешки череп, сетне зашепна в ухото му като облак мухи:
- Все още си ми длъжник и ни свързва една кръв и един род! Нямам време за губене, затова ме слушай - пътят по който си поел, към островите в южните морета, ще те отведе до остров-затвор. Там все още живее заточеник, за който се погрижих преди много време да остане пленен завинаги. Ще го намериш и ще се оттървеш от него. Ще го убиеш! Искам душата му, разбра ли? Ще вземеш душата му - неговата двулична, хлъзгава, неуловима душа - и ще ми я донесеш! Ако ли не, ще залича теб и всички за които те е грижа от този свят, запомни ми думите! Да, не ще и простя на... твоята безцена морска перла!
Калион изръмжа като див звяр и понечи да се отскубне, но нямаше смисъл - демонът тук беше в най-пълната си мощ. Сякаш комар се опитваше да убие слон с ухапването си.
- А сега побързай да се върнеш в малкото си, жалко телце, калпав призовател такъв! - ехидно се засмя Бехрегаст. - Тук е само съзнанието ти - твоето, и ничие друго. О кой, мислиш, остава в тялото ти, през това време?
"О, не!..."

Видението стигна до Калион, но нещо се обърка. Вместо да усети спокойствието на морето, той падна назад. Просто ей така се строполи. Нимфата не можеше да повярва, какво беше направила?! И тогава усети нещо мрачно и зловещо бавно поемащо контрол над тялото на Калион. Това не беше вече той, къде беше изчезнал той? Тя ли беше виновна? Не знаеше как да му помогне. Клекна до него и го повдигна, провери дали не се е наранил, но не преставаше да усеща, че държи в ръцете си нещо нечисто и окървавено. В ръцете й злото се надигаше и тя опита да го спре...опита се да му каже да се върне, да остави Калион и да не го наранява. Каза му още да се отдръпне и да върне мага! Беше много убедителна, поне според нея, без дори да знае на кого или по-точно на какво говори.

Аманда изчака опасността и имаше намерение да изпълни думите си и да го заведе на най-безопасното място – дома й. Тя му даде знак да я последва и двамата продължиха надолу по улицата, после завиха по една тъмна пътечка, минаха покрай най-долнопробния бардак и след двадесет метра се озоваха пред една стара къща.Всъщност беше трудно да се каже дали е къща или забравена от бога постройка, защото Аманда обичаше да я държи неподправена, живееше само с най-необходимото, не харесваше много охолствата, а и беше по-безопасно за нея хората да си мислят, че къщата е изоставена.Освен това тя знаеше, че един ден ще си тръгне от този град и не искаше да оставя трайни следи за съществуването си, все пак никой не знаеше какво всъщност може тя.
Стъпи на едно стъпало, после до една саксия на прозореца и протегна ръка към фенера над вратата, където явно държеше ключа и скочи обратно на земята. Не беше от най-високите, но се справяше.Отвори вратата и го покани да влезе.И тя не знаеше защо.За какво и е притрябвало да кани разни непознати.И то някакъв крадец, не че тя не беше, но той събуждаше една част от нея, която тя не бе познавала преди- страхуващата се Аманда. Може би за това й беше толкова интересен.Да, сега беше удобен момент да го разпита и съдейки по неопределената торбичка, която се показваше от джоба му, най-вероятно щеше и да го преджoби.

Бром фиксира старата съборетина пред него, която се оказа дома на неговата '' спасителка'' ... ха колко странно нещо бе човешкия ум- точно такова място би избрал и той за скривалище. Не биеше на очи, бе старо и се сливаше с околността... кой знае дали стражниците изобщо му обръщаха внимание.
- Полезно местенце си си намерила... - Бром я огледа вече спокоен без да има преследвачи по петите си... тези очи бяха доста ''поглъщащи''. Тук беше доста тъмно... а тя бе крадла и/ или разбойничка ... Бром дискретно положи ръка върху кинжала си и реши все пак да попита: - Защо ме доведе тук? Защо изобщо ми помогна?

Ето такива въпроси не обичаше.Кой беше той, че да й държи сметка?!Тя не даваше обяснения на никого, а сега той искаше от нея такова, при положение, че трябваше просто вежливо да благодари.Видимо се подразни, големите очи леко се присвиха и гърдите й се надигнаха бавно, последвани от дълбока въздишка, която означаваше „брой до десет и после говори и действай”.
-Наблюдавам те от както ограби онзи просяк.Стана ми интересен и реших да те последвам.Спасих те защото така поисках.Точка.Без повече въпроси, не съм по празните приказки.Ясно?

Бром я загледа, само дето тя не изкозирува след този толкова... ''телеграфичен'' отговор. Не се сдържа и се разсмя от сърце.
- Съжалявам права си, но все пак - израстнал съм сред бандюги, крадци и побойници, не очкавай да те следвам сляпо и да падна на колене, кланяйки ти се задето ми показа на къде да не тичам. Не е в приридата ми да си създавам главоболия затова няма да задавам повече въпроси освен... какво ще ми струва вече оказаното ти ''съдействие''?
Мамка му и на него не му се искаше да го признае но много му се нравеше това момиче- тя бе семпла, ефективна и очевидно действаше и не даваше никой да й се меша и качва на главата... точно като него.

Калион... съзнанието му по-точно... препускаше към тялото.
Препускаше не беше точна дума. Но като че ли беше най-удачната, за да опише как едно откъснато от тялото съзнание минава с огромна скорост през палитра от измерения, за да достигне обладаното си от демон тяло.
Обля го светлина при поредното прекосяване на Бариера между измеренията, после леката сивкава мъгла на Етера, после отново светлиня - и се оказа на няколкостотин метра от тялото си, във въздуха. Виждаше се, паднал по гръб на пристана, а DC беше до него и му шепнеше нещо. Усети, че дочува шепоти във въздуха около себе си... Нимфата като че ли се опитваше да го събуди... Не като че ли, тя го викаше!
Устреми се към тялото си - вече виждаше как собствените му клепачи помръдват. Засили се, пореден блясък светлина и...
Се озова в лапите на Бръснача. Демонът се бе разпрострял из съзнанието му за краткото време на свобода и като че ли само това, че Калион бе припаднал, го бе възспряло досега. Но щом съзнанието му се възвърна, той се опита да го изтласка в ъгъла на ума си. И за известно време успя...
Сякаш отстрани Калион видя как отваря очи - сега горящи в червено. По тялото му започваха да се отварян рани, от които кървеше чист пламък. DC се бе отдръпнала и гледаше невярващо.
Бръснача скочи, бърз като крилете на кошмар, и преди нимфата да може да реагира, я грабна за ноктеста длан за врата, завъртя я и я метна във водата като хартиена кукла.
Калион изрева (но само наум) и бясно се опита да възвърне контрол над тялото си. Волята му и тази на Бръснача се счепкаха като бесни улични кучета...
А на глас демонът, вече разперил ципести крила и бълвайки мрачни пламъци из целия пристан, се смееше като на карнавал...

Това вече беше прекалено! НИКОЙ не размяташе така DC! Независимо в чие тяло е и какво същество е, това там нямше право дори да я пипа, камо ли да я мята! В мига в който нимфата падна във водата мисълта й проблясна светкавично - това там, всъщност беше злото, криещо се в Калион. Ето какво беше усещала в него - тази долна твар, този мерзавец осмелил се да я напада.
DC не се интересуваше от това дали хората ще я забележат, това беше нейна територия! За секунди тя събра цялата сила, която можеше, издигна се малко над водата, косата й беше сякаш оживяла, очите й тъмно сини като най-тъмните дълбини на морето, диво проблясваха. Около нея се събраха облаци, светкавици я заобиколиха. Водата се разбошува само за части от секунда, нищо не можеше да спре обидената нимфа.
Още преди злото управляващо мага да се усети, една вълна го връхлетя с моща на цяло стадо бизони, събори го във водата и го притисна в хватката си. DC не беше съвсем загубила ума си, затова остави над повърхността главата на Калион и въпреки че го държеше здраво, го и пазеше.
– Вече се чувтсвам по-добре! А сега го върни обратно, ти долна твар! Дори не си и помисляй да се измъкнеш!

През това време, вече цяла тъпла от уплашени хора гледаха от безопасно разстояние.

Свиреп удар...
Водата съскаше при всеки допир с Бръснача, но засега само го вбесяваше повече...
Калион обаче едва се опомни след нападението на нимфата. За момент се притесни какво ли може да го сполети ако морската перла дадеше воля на цялата си сила... После усети, че може да и помогне. Бяха двама и караха Бръснача да води битка на два фронта - отвътре и отвън. Впрегна всички сили и се опита да го накара да не се движи, но демонът все още имаше силен контрол над крайниците.
Подгизнал, приличен вече на слузесто влечуго, но със смъртоносен пламък в погледа, Бръснача се разтърси яростно, загърчи се, разпери огромни криле и с мощен тласък се отскубна от водната прегръдка. Водата под него заклокочи сякаш се биеха змиорки.
Издигнал се малко над повърхността, той се извъртя, направи широк кръг над пристана, застана отново лице в лице с нимфата, напрегна гърди до край и избълва огромен облак от най-горещ пламък, идващ дълбоко от самата му сърцевина към нея.

Това беше неочаквано! С какво си имаше работа? Предполагаше, че е силно, но чак толкова? Успя да се освободи с лекота от захвата й. За миг се озова пред нея и тя успя на косъм да се спаси от последвалата аката. В момента, в който този най-вероятно демон, скрил се в съзнанието на Калион, избълва огън, тя се се обгради с вода, отдалечи се и запланува следващия си ход. Трябваше все пак да пази мага. За да спечели малко време запя. Припомни си една стара песен, изпълнена с нежни тонове, каращи и най-коравите моряци да тичат след звуците й безрасъдно. През това време събра още сила, докато беше толкова близо до море, нямаше опасност да се умори скоро, и извика най-свирепата буря, която някога се е явявала по тези земи. Гръмотевици, проливен дъжд и безжалостен вятър връхлетяха крилатото изчадие, но само за да го сплашат и дезориентират. DC се потопи под водата през това време, застана точно под него и го завика, със своя глас, трябваше само още малко да се приближи до водата.

-Имам си своите причини.-каза го и сложи ръката зад гърба си, където на колана си беше закачила две ножчета за всеки случай и после добави – Виж, съветвам те просто да ми отговориш.В твоя полза е да ми кажеш какво знаеш.Нека външният ми вид не те лъже, циците не ме правят слаб противник, а и като те гледам не си много във форма. – Каза го, приближи се опасно близо до него, така че той усещаше дъхът й върху кожата си, погледна го лукаво и започна бавно да прави кръг около него, като го оглеждаше внимателно отгоре до долу,не махаше ръката от ножчетата и изчисляваше възможностите си.Даа..определено щеше да си пробва силите с него,въпреки че това за формата не беше вярно, знаеше че има вероятност да я посрита, но и тя нямаше да остане длъжна.Мина също толкова бавно зад него и видя онази съмнителна торбичка, която се подаваше от джоба му и понечи да я вземе, но не прецени, че колкото и ловки да са уменията й, все пак той беше от бранша. Бром беше изненадан от дързостта й , да не говорим за техниката й баламоса го за чисти секунди, уж тръгна да го оглежда а всъщност се пробва го преджоби. В момента в който усети движенията й не се стърпя и се завъртя на пети изваждайки сабята си, усети просто как ръката й мина на милиметри от кесията докато се извърташе ...
- Не е ли малко неучтиво да крадеш от ''побратим'' ? -каза вече с извадена сабя.
Започна се.Сега трябваше да отреагира бързо, но проблемът беше очевиден- той очакваше всеки неин ход.За това реши да отговори и да спечели време:
-Побратим ли? А и щях да го върна.Може би. - погледна го с онзи лисичи поглед, като вече бе извадила едното ножче, а с другата си ръка напипа една стара ботилка на чието дъно имаше остатъци ром.Хвана шишето и го лисна в лицето на Бром, а после го удари в слабините и избяга от клопката му.
- Защо винаги пилеете ромът- полу-изкрещя, полу-изпъшка Бром и я се опита я фиксира: Не можеше да вижда все още, така че тя имаше преимущество или пък... стаята беше осветена само от един единствен фенер... дано само не е препълнен... издърпа камата си и я метна към фенера. Изпита задоволство като чу трошенето на стъклото. В стаята стана доста тъмно- перфектно, все пак тя бе на свой терен но Бром и преди се бе бил без да вижда. Едва ли не безшумно се плъзна на зад и стани и вдигна сабята си...
-Охх.. целта беше само той да не вижда.-каза си тя на ум.
Направи няколко крачки назад и тогава подът изкърца. Той усети присъствието й, а най-лошото беше, че като всеки крадец се ориентираше добре по звука.
''Подът изскърца в ляво от мен -тя е там!'' и Все пак, дали щеше успее да я подлъже... :
- Мамка ти къде си?... Хайде излез мишленце нямам време за игри! - наведе се доста ниско- почти приклекна и започна да почуква по пода със сабята си. Ако не бе чула собственото му прискърцване това щеше да го чуе.
хх.. сега беше момента за една пакостлива магийка, но в мемента се сещаше само как да му направи магарешки уши и магарешка опашка...
Веднага проследи звуците и се усети, че си игаре с нея.Ако нямаше сабя, щеше да се доближи, така че да го фрасне, но не виждаше проклетата сабя.
Придвижи се още малко назад и навлезе в другата стая, макар и тъмно, това беше нейното място.
В стаята със сигурност щеше да намери нещо ценно за самоотбрана или поне щеше за осветли стаята с някой фенер.
''Твърде е тихо'', сигурно се измъква или... мамка му не можеше да си позволи някаква си хитруша да го приключи живота му защото се е опитвал да я издебне. Премисли посоката в която мислеше че се намира и се затича приведен. Ако бе мръднала щеше да се чуе... звездите бяха на негова страна днес, хвана я през кръста, докато се опитваше да се примъкне в една от съседните стай и успя да я събори на сляпо на земята... точно тогава и света отвън експлодира.
Зарята осветли цялата стая и тя видя ясно лицето му пред нея, беше хваната натясно.Нямаше накъде да помръдне, нито как да се отпримчи, освен ако не използва взрива като средство за разсейване.Тогава тя обърна рязко глава към взрива и направи странна мимика изразяваща уплах и изненада.Бром нямаше как да не обърне знемание на тази реакция и с любопитство погледна към взрива и тогава тя го драсна с ножчето по дясната ръка и се измъкна от лявата му страна.Излезе от къщата като мъж на окло 30, с руса коса и сини очи, средно висок и прилично облечен.Слава богу измъкна се.
”Мамка му, мамка му, мамка му !’’ –Бе единствената мисъл, която минаваше през ума му. Докато спринтираше към кораба. ‘’Как само се измъкна за секунди…и ме поряза да му се не види’’… Добре крясъците идваха от зад ъгъла, щеше да види какво става най-сетне, сви и съжали че проклетницата не го бе заклала, вместо само да го пореже…